Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
- Колко ангела могат да танцуват на главата на карфица, а?
Тя се усмихна.
- Нещо подобно.
- Държа кръст, докато свети толкова, че ме заслепи, докато светът е само бял пламък. Видях копие на Талмуд в пламъци във вампирски ръце и дори след като книгата изгоря на пепел, вампирът продължи да гори, докато умре. Седях в присъствието на демон и свещен свитък и демонът не можеше да ме докосне - поклатих глава. - Религията не е абстрактна, д-р Лилиан, тя е живо, дишащо, растящо, органично нещо.
- Органично напомня повече на уикан, отколкото християнско. - каза тя.
Свих рамене.
- Учех с един медиум и приятелите й уикан за около година, трудно да не приема нещо от тях.
- Ученето с уикан не те ли поставя в странна позиция?
- Имаш в предвид защото съм монотеистка?
Тя кимна.
- Имам дадени от Господ способности и недостатъчно трениране в контрола Повечето демонстрации на църквата неодобряват медиумите, да не говорим да някой, който вдига мъртвите. Имах нужда от тренинг, затова открих хора да ме тренират. Фактът, че не са християни може да изглежда като провал на църквата, не техен провал.
- Те са вещици християни. - каза тя.
- Срещнах някой от тях. Всички изглеждат фанатици, все едно трябва да бъдат повече християни от всички останали да докажат, че са достатъчно добри да бъдат изобщо християни. Не харесвам фанатиците.
- Нито пък аз. - каза тя.
Погледнах ме се една друга в затъмнената кухня. Тя повдигна чашата си за кафе. Дадох и една с малък рицар и голям дракон, която казва: „Без смелост, няма слава.”
Лилиан каза:
- Долу фанатиците.
Повдигнах собствената си чаша във въздуха. Бе каша с бебе пингвин, все още любима.
- Долу фанатиците.
Пихме. Тя остави чашата си на подложката и каза:
- Имам ли разрешението ти да опитам да дрогирам Грегъри?
Поех си дълбоко въздух и бавно го издишах, после кимнах- Ако той е съгласен, направи го.
Отдръпна се от масата и стана.
- Ще подготвя всичко.
Кимнах, но останах седнала. Молех се, когато почувствах някой да влиза в стаята. Без да отварям очи знаех, че е Мика.
Той изчака, докато повдигнах глава, отворех очи.
- Не исках да те прекъсвам. - каза той.
- Свърших. - казах.
Той кимна и се усмихна с онази своя усмивка, която е отчасти забавна, отчасти тъжна и отчасти нещо друго.
- Молеше ли се? - направи го на въпрос.
- Да.
Някакъв трик на светлината накара очите му да греят в тъмното, сякаш имаше искра на скрит огън дълбоко в тези златисто-зелени дълбини. Илюзията загуби очите му и по-голямата част от лицето му в мрака. Само онази трептяща светлина остана, все едно цветът играеше в очите му бе по-реален от всичко останало от нето.
Без да виждам лицето му, знаех, че е разстроен. Можех да почувствам напрежението долу в грабната си.
- Какво има? - попитах.
- Не помня кога за последно съм се молил.
Свих рамене.
- Много хора не се молят.
- Защо ме изненадва, че ти го правиш? - попита.
Отново свих рамене.
Направи крачка напред и светлината падна на лицето му и тази странна смесица на усмивката му.
- Трябва да вървя.
- Какво има? - попитах.
- Какво те кара да мислиш, че има нещо нередно?
- Напрежението между теб и котките ти. Какво има, Мика?
Притисна палеца и показалеца си към очите си, разтърка ги, все едно бе уморен. Примигна тези подобни на бижу очи към мен.
- Спешна работа на парда. Имаме един член, който не можа да дойде тази вечер и тя е попаднала в беда.
- Какъв вид беда?
- Вайлет е нашата версия на твоя Натаниел, най-малко доминиращата между нас.
Остана с това все едно то обясняваше всичко. Така бе и не бе.
- И? - попитах.
- Трябва да отида да й помогна.
- Не харесвам тайните, Мика.
Той въздъхна, прокарвайки пръсти през косата си. Той хвана ластика на опашката си, захвърли го на земята, прекара ръце през дългите си до раменете къдрици, отново и отново, все едно е искал да го направи цяла нощ. Движението бе бързо, наситено с напрежение.
Погледна надолу към мен, разрошена тъмна кафява коса около лицето му, блестящи очи. На мига той стана от бивайки приятен, привлекателен мъж в нещо прашещо и извънземно. Не бяха само косата и котешките очи. Звярът му се изля по кожата ми като вряла вода. Бях почувствала силата му, но не така, достатъчно топло да се изгоря. Тогава осъзнах, че можеш да видя тази топлина, да я видя. Бе над него, невидима, но почти не, като нещо, което почти си видял с ъгълчето на окото си. Почти можех да видя формата на нещо чудовищно, витаещо около него, като горещината се надига от лятната настилка, нещо разкъсващо. Била съм около превръщачи години наред и никога не съм виждала нещо подобно.