Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Притича и я намери увиснала на въжетата.
— Каран!
Уплаши се, че потопът я е удавил или блъскал до смърт. Сряза въжетата и я сложи по гръб на камъка. Тя се разтресе, изплю вода и отвори кръвясалите си очи.
— Шанд… — прошепна. — Ти ли го направи?
— Аз.
— А какво стана с гашадите?
— Водата ги е отнесла в тунела. Ако не те бяха вързали, щеше да отнесе и тебе. — Избърса бузите й. Имаше няколко синини по лицето й. — Те ли ти причиниха това?
Тя докосна лицето си.
— Не ми сториха зло. За късмет видях как падна онзи къс от тавана. Не вярвам друг път да съм задържала дишането си толкова дълго. Как успя?
— С тъпота — промърмори старецът и се зае да навива въжето. — Я да излезем оттук. Не се надявам всички да са измрели, колкото и счупени кости да имат.
— Няма да споря. — Каран се надигна и направи няколко тромави крачки. — Ох, всичко ме боли.
Дръпна нагоре крачолите на панталона си — и краката й бяха в синини.
Побързаха да се махнат от голямата пещера и след два часа излязоха на открито. И Шанд вече куцукаше, защото бе останал без ботуши. Навън притъмняваше в ранната вечер. Старецът още не бе споменал за скийта-вестоносец, но преди да влязат в странноприемницата, промълви:
— Според мен е най-добре да тръгнем незабавно. Ще платя сметката.
Каран вървеше с него безучастно, страхът я сковаваше. Щом гашадите я настигнаха и тук, какъв смисъл имаше да бяга от тях?
Намериха отворена сергия, купиха си нови ботуши и тръгнаха към дюкянчето, където продаваха мехове за вода. Никой не се отзова на тропането им.
— Трябва да тръгваме — упорстваше Шанд. — Някъде надолу все ще намерим.
Взеха си раниците и преди полунощ тръгнаха по пътеката. Щом стигнаха до ръба на канарите, свряха се в шубраците да проспят остатъка от нощта.
С първите лъчи на зората поеха надолу, като все се оглеждаха. Тук пътеката започваше с широки стъпала, издълбани в мрамора, и дори в този час мнозина вървяха и в двете посоки.
Денят беше прекрасен, но възтопличък за ходене с такъв товар на гърба. Раниците им тежаха повече от преди. В подножието на първите канари Каран отби от пътеката и седна току над нея, облегната на раницата.
— Да си починем малко. Направо ме цепи главата.
— Има от какво — изръмжа Шанд.
Каран се огледа към лозето нагоре по склона.
— Погледни, лозите се разлистват. А в Готрайм пролетта ще дойде след много седмици.
— Тук могат да отглеждат почти всичко — отвърна старецът. — Изобилие от вода, никакви слани, завет от студените ветрове, слънце по цял ден.
— А защо градът не е по-голям?
— Де да знам. Надолу по склоновете почвата е все по-солена, пък и изкачването си го бива…
Цяла върволица прегърбени под огромните си денкове носачи мина покрай тях. Каран се радваше, че участта й не е като тяхната.
— Чудя се защо не си потърсил покой тук, а в Тулин.
— Покой! — Старецът възмутено й подхвърли мях с вода. — В Тулин бъхтя по дванадесет часа на ден. Не съм търсил покой. Тулин ми харесва въпреки студовете. Там растат много гелони.
— Само заради гелоните ли?…
— Обичам гелоните във всякакъв вид и форма. Най-прекрасният плод, може да се яде зелен, зрял, сушен, ферментирал, на туршия, на мармалад. От него се изстисква сок. Дори соленият гелон е вкусен и помага при морска болест. Нали ти прилошава, след като прибегнеш до дарбата си? Значи гелонът е полезен и за тебе.
— Добре ще ми дойде, ако имаш мъничко. Всичко ми се люшка пред очите.
— За жалост нямам. А ако ми омръзне да го ям, имам си ракия от гелони. Сам си я правя и по-пивка няма в Мелдорин… може би и в света. Каква по-добра причина да живея в Тулин? Обичам и гелоновите дървета, толкова важна част от живота ми — грамадни, разкривени, с дълбоко забити в скалите корени. Аз ги посадих и са на повече от век. Студът им понася. Да, Тулин е всичко, от което се нуждая.
Каран го слушаше с мила усмивка, но изведнъж се слиса.
— Нима, добри ми старче? Само Тулин? Всъщност кой си ти, Шанд? Някакъв магьосник като Мендарк ли, щом си живял толкова дълго? Или у тебе има и кръв от другите човешки раси?
Той се обърна към нея, но очите му сякаш още се взираха надалеч.
— С тези мои гелони се издадох… Да, стар съм, твърде стар. Надживях отредените ми години, макар че нито магии, нито друга кръв са ме наказали с това изпитание. Принадлежа към коренната раса. Права си… Тулин е само скривалище. Крия се от себе си, но не ме разпитвай. Ако щеш, нека това е отплатата, че ти помагам. Не ме разпитвай.
Старецът се натъжи така, че тя веднага съжали за любопитството си.
— Ами да тръгваме.
Следващата поредица от стъпала не беше толкова стръмна, стигнаха до напоявани тераси с ориз и зеленчуци. Множество селца бяха пръснати по склоновете. След около три часа зърнаха малък павилион, където предлагаха чай. За една монета се напиха до насита и хапнаха сладкиши от оризово брашно и стафиди.