Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Нещо си пропуснала да ми кажеш за нея. — Сега Игър беше нащрек. — Какво?
— Нищо.
Мейгрейт се стъписа, че е разбудила до такава степен любопитството му. Игър обаче не се примиряваше с увъртания. Пръстите му стиснаха нейните.
— Какво не знам за Каран? Не сме ли… приятели? Аз не бих крил такава тайна от тебе.
„Брей… — рече си Мейгрейт, която отдавна не си позволяваше наивност. — Колко ли тайни криеш?“
Но колкото и противоречиви да бяха чувствата й към него, Игър бе заел толкова особено място в живота й, че копнееше и да го зарадва, и да му помогне. Нали за това са приятелите?
— Не мога да ти кажа. Нямам право да се разпореждам с тайните на Каран.
— Но… Мейгрейт, не ми ли вярваш?
Очите му се взираха настойчиво в нейните. Ако не му вярва, какво правеше тук? Само че не забравяше и как вече издаде, че Каран е мелез, когато я изтезаваха уелмите. И Каран пострада жестоко. За нищо на света нямаше да я предаде отново.
— Нищо повече не бива да ти казвам. Ако наистина държиш на мен, не би ме принуждавал да постъпя подло спрямо приятелка.
— А ако ти ми се доверяваше, нямаше да криеш жизнено важни тайни от мен! — сопна се Игър.
Тежко й беше да откаже, но нямаше избор.
— Ти просто се стремиш да я използваш — промълви обидена и разочарована. — За тебе хората са вещи и когато се похабят, ги изхвърляш.
Тя се качи в стаята си. Съзнаваше, че за Игър е важна единствено дарбата на Каран.
Мейгрейт често го подпитваше за кароните, но отговорите все не я удовлетворяваха. Отначало Игър охотно говореше за враговете си, но колкото повече се засилваше нейният интерес, толкова растеше и безпокойството му.
Защо тя искаше да ги опознае? Усещаше ли зова на тяхната кръв във вените си?
„Непременно ще науча повече и за Мейгрейт, и за Каран.“ Когато обеща на Мейгрейт да разкрие кои са родителите й, той излъга безочливо. Ех, да имаше Огледалото… Би му наложил волята си, за да научи истината за двете жени.
А иначе какво друго му оставаше? Всички фейлеми си стояха в далечния Мириладел. Пътят дотам и обратно отнемаше цяла година. А той нямаше време за губене. Пронизан от тръпка на силен страх обмисли и последната възможност. Фейеламор беше в ръцете му.
Само че бе осъзнал колкото по-могъща от него е тя. Ако Фейеламор се възстановеше, не би имал и нищожна надежда да изтръгне признание от нея. Нейните илюзии можеха да навлекат лудост на всекиго. Тя обаче не ставаше от леглото поне от месец. Предположи, че е загубила способностите си и няма изгледи да си ги възстанови.
Игър разбираше колко здрава е връзката на дълга между Мейгрейт и Фейеламор, въпреки че привидно се мразеха. Мейгрейт бе побесняла, ако стори зло на господарката й.
На следващия ден я изчака да отиде в града, където щеше да се забави, и се промъкна в стаята на Фейеламор. Тя приличаше на жалка старица, която е само на крачка от смъртта. Бледата й коса се бе разпиляла по възглавницата като мокра козина.
Наведе се над нея, чудеше се как да осъществи намеренията си.
— Какво искаш от мен, гах? — смрази го Фейеламор с шепота си.
Игър не очакваше тя да е будна, камо ли да го подхване толкова злобно. Не му хрумна нищо, освен истината.
— Коя е Мейгрейт?
— Недей да ровиш! — изсъска тя. — Мейгрейт не може да има нищо общо с тебе!
— Необходимо е да знам. Мога да ти бъда добър приятел срещу тази дребна услуга.
— Предпочитам да си ми враг — ледено отвърна Фейеламор.
— Както желаеш. Тогава си спомни, че си в моята власт и ще те заставя, ако се наложи. — Пак се наведе да я хване за раменете. — Коя е тя?
Фейеламор се засмя, показаха се дребните й зъби. Усмивката не беше приятна. Ръката й, крехка като лапа на животинче, се стрелна и го сграбчи за гърлото. Най-могъщият владетел в Сантенар понечи да се дръпне страхливо, но обезцветените нокти се впиха в гръкляна му.
Той се преви в опит да се освободи от задушаващия натиск. Нищо не проумяваше. Без усилие би грабнал Фейеламор, би я прекършил с един удар, но не знаеше как да се откопчи от тези нокти.
„Илюзия! Тя няма друга сила.“
Напъна се, разгъна крака и се изправи колкото можа по-рязко. Фейеламор не го пусна. Болката беше непоносима — тя се надигна заедно с него и увисна на ноктите си. Игър усещаше как разкъсват кожата, артериите и гръкляна му. Видя шуртящата от шията му кръв… и тогава Фейеламор тупна като парцал до леглото.
Игър се олюля назад, свлече се на стола и опипа гръкляна си. Да, илюзия… Имаше разкървавени драскотини от двете страни, но нищо по-лошо.
От устата му обаче не излизаше глас. Вторачи се в тази дребничка, крехка стара жена. Все някак трябваше да я уязви.