Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Преди здрач спряха в село, чиято мъничка странноприемница им се стори приветлива. И там седнаха на верандата да си изядат вечерята, отпиваха зелено вино и гледаха залеза. За втори път, откакто скитаха заедно, изгря пълна луна. Шанд все се озърташе към пътеката, по която дойдоха. И Каран се тревожеше, но след новите преживелици с гашадите изпадна в безразличие, не можеше да се отдава на тежки опасения.
Започна тридесетият и третият ден от месеца талмард — последния от зимата и от старата година. И двамата очакваха с нетърпение следващата година като символ на ново начало. Най-сетне и последното село се изгуби от погледите им. Тук-там по земята се виждаше засъхнала солена кора. Недалеч от пътеката зелена ивица бележеше извор. Намокриха шапките си и напълниха меховете с прясна вода.
Нямаха обаче нови мехове, с които да заменят вонящите.
— Още не сме започнали похода, а вече имам лоши предчувствия — сподели Шанд. — Уж цялото ни снаряжение трябваше да е безупречно, но в половината мехове водата се вмирисва.
Каран се взираше смутена в огромния багаж. Храната трябваше да им стигне за тридесет и пет дни и купчината беше стъписваща, въпреки че взеха само сушени продукти. С водата щеше да е още по-трудно. Макар че смятаха да пътуват нощем и да почиват денем, всеки имаше нужда от четири меха за осем дни, а един мях побираше вода колкото кофичка.
— Всичко това ни е необходимо — промърмори Шанд.
Не забравяше, че беше много по-млад последния път, когато прекоси пустинята, и то в по-хладна година от тази.
Облякоха пустинните си наметала — широки бели дрехи с големи качулки и дълги ръкави, покриващи дори пръстите им. Сложиха предпазните очила с тесни цепки. Каран потръпна, защото й напомняха за уелмите. Върза кърпа на лицето си, дръпна качулката напред и нахлупи широкополата си шапка.
От храната, допълнителните дрехи и готварските принадлежности раницата й се издуваше до скъсване. Отгоре бе вързала лекия си спален чувал. А на раменете й щяха да висят огромните мехове — два отляво, два отдясно. Клатушкаха се на всяка крачка.
Посегна към раницата си и не можа да я вдигне. Шанд я нагласи на гърба й. Каран залитна и побърза да хвърли раницата на земята.
Махна очилата и изтри сълзите, избили от яд.
— Прекалено тежка е!
На стареца не му оставаше друго, освен да се съгласи. Целият товар беше по-тежък от самата Каран. Тя изсипа всичко и прерови вещите раздразнено.
— Не ни трябва толкова храна. Нали каза, че ще вървим тридесет дни, защо носим храна за тридесет и пет?
— Ами ако походът ни се проточи? Ами ако някой от нас пострада? Да речем, изкълчи си крак или стомахът му се разстрои от водата? А когато стигнем там, може да минат много дни, докато намерим друга храна. Това не са излишни запаси.
Каран знаеше, че е прав. Макар че напоследък се тъпчеше до премала и понатрупа плът по костите си, нямаше предишната закръгленост. Все й се струваше, че се е вмъкнала в тънкото грозно тяло на непозната.
— Значи водата е в повече — сопна се тя. — Нали до първия водоизточник са пет дни?
Тя изсипа единия миризлив мях. И двамата се загледаха в сухата почва, тутакси попила водата. Каран впи сърдит поглед в стареца, който не устоя и също изля единия си мях, но само до половината. Каран отдели съдовете за готвене, дебелата си куртка и други нежелани предмети.
— Пролетта тепърва започва — предупреди я Шанд. — Нощем в пустинята е твърде студено.
— Не мога да нося всичко! — кресна тя, вбесена от слабостта си.
— Тогава не бива да тръгваме — отбеляза старецът, сдържайки собствения си гняв. — Но щом сме решили, поне е задължително да се пазиш от слънцето и от солта.
— Имам наметало с качулка, имам шапка — за какво са ми останалите дрехи?
Шанд огледа купчинката.
— На твое място бих взел всичко. Няма къде да се изкъпем преди Катаза. Дрехите ти така ще се вкоравят от солта, че ще протъркат по кожата ти незарастващи рани.
— Много са… — Каран подбра още неща за изхвърляне. — Ще ям по-малко! — зарече се свирепо и бутна горните четири пакета сушена храна.
Старателно подреди каквото искаше да вземе, нахлупи шапката до веждите си и сама нарами раницата. Още й тежеше, но поне можеше да ходи.
Шанд се взря в захвърлената храна, претегли в ръце раницата си и прибра пакетите.
Тръгнаха бавно по дългия полегат склон към същинското дъно на морето. На места стърчаха буци сив варовик колкото къщи, търкулнали се чак от далечните канари. По-късно сутринта тънка зелена линия отляво привлече погледите им. Намериха клисура с отвесни стени, с натрупан пясък долу. Скалите лъщяха от сол, но в пясъка растяха дървета. Двамата пътници следваха очертанията на каньона. Вече напичаше както през лятото в Готрайм.