Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Значи Вие знаете завещанието на кардинала?
— Имам препис, подписан собственоръчно от него.
— Препис?
— Да, всемилостиви господарю; ето го. Колбер бръкна в джоба си, извади акта и го показа на краля.
Кралят прочете члена, който се отнасяше за дарението на тая къща.
— Но — каза той — тук става въпрос само за къщата и никъде не се споменава за парите.
— Извинете, всемилостиви господарю, те са записани в съвестта ми.
— И господин Мазарини ги довери на вас?
— Защо не, всемилостиви господарю?
— Той… толкова недоверчив?
— Той не беше такъв към мене, всемилостиви господарю, както ваше величество може да види.
Луи погледна с възхищение тая груба, но изразителна глава.
— Вие сте честен човек, господин Колбер — каза той.
— Това не е добродетел, а дълг — отговори Колбер студено.
— Но тия пари не са ли на семейството му?
— Ако бяха на семейството му, щяха да влязат в завещанието на кардинала като останалото му богатство. Ако бяха на семейството му, аз, който съставих дарението в полза на ваше величество, щях да ги прибавя към четиридесетте милиона, които той ви предлагаше.
— Как! — извика Луи XIV. — Вие ли съставихте дарението, господин Колбер?
— Аз, всемилостиви господарю.
— И кардиналът ви обичаше? — попита кралят наивно.
— Аз гарантирах на негово високопреосвещенство, че ваше величество няма да приеме — каза Колбер с предишния спокоен тон, който дори в обикновените случаи на живота има нещо тържествено в себе си.
Луи прекара ръка по челото.
— О, колко съм млад, за да управлявам хората! — прошепна той съвсем Ниско.
Колбер чакаше края на тоя вътрешен монолог. Той видя, че кралят вдигна глава, и попита:
— В колко часа да донеса парите на ваше величество?
— Довечера, в единадесет часа. Желая никой да не знае, че притежавам тия пари.
Колбер не отговори, сякаш това не беше казано за него.
— На кюлчета ли е тая сума, или в златни монети?
— В златни монети, всемилостиви господарю.
— Добре.
— Къде да я изпратя?
— В Лувър. Благодаря ви, господин Колбер.
Колбер се поклони и излезе.
— Тринадесет милиона! — извика Луи XIV, когато остана сам. — Но това е мечта!
След това отпусна глава на ръцете си, сякаш заспа.
Но след минута вдигна глава, разтърси хубавите си къдри, стана и като отвори буйно прозореца, изложи горящото си лице на пресния утринен въздух, напоен със стипчивия мирис на дърветата и благоуханието на цветята.
Блестяща зора се сипваше на хоризонта; първите слънчеви лъчи озариха челото на младия крал.
— Тая зора е зората на моето царуване — прошепна Луи XIV. — Не ми ли изпращаш предсказание, всемогъщи боже?…
L
ПЪРВИЯТ ДЕН ОТ ЦАРУВАНЕТО НА ЛУИ XIV
Сутринта всички в двореца се научиха за смъртта на кардинала, а от двореца новината се разпространи из града.
Министрите Фуке, Лион и Льотелие се събраха на съвещание в заседателната зала.
Кралят ги повика, веднага.
— Господа — каза той, — господин кардиналът почина. Аз го бях оставил да управлява моите работи, но сега смятам сам да се занимавам с тях. Вие ще ми Давате съвети, когато ви ги поискам. Свободни сте!
Министрите се спогледаха изненадано. Те прикриха усмивката си с голямо усилие, защото знаеха, че Луи XIV, възпитан в пълно незнание на работите, се нагърбваше от честолюбие с непосилен за него товар. Фуке се сбогува на стълбата с другарите си и им каза:
— Господа, сега сме по-свободни, по-малко работа ще имаме.
И се качи весело в каретата си.
Другите, обезпокоени малко от обрата, който щяха да вземат събитията, се завърнаха заедно в Париж.
Към десет часа кралят отиде у майка си, с която води доста особен разговор; после, следобеда, той се качи в закрита карета и отиде право в Лувър. Тук прие много придворни и с известно удоволствие забеляза несигурността на всички и любопитството на всеки поотделно.
Надвечер той заповяда да затворят всички входове на Лувър, с изключение на входа откъм кея. Тук постави на пост двеста швейцарци, които не знаеха дума френски, със заповед да пропускат само сандъци и да не позволяват нищо да се изнесе.
Точно в единадесет часа, под свода се чу тракане на тежко натоварена кола, после на втора, най-после на трета. След това се чу глухият шум на затварящата се решетка.
Скоро някой почука леко по вратата на кабинета. Кралят сам я отвори и видя Колбер, който веднага каза:
— Парите са в избата на ваше величество. Тогава Луи слезе в избата, ключът на която още сутринта беше дал на Колбер, и сам разгледа бъчвите със злато и сребро, пренесени там от хора, напълно предани на Колбер. След като ги разгледа, Луи се върна в кабинета си, последван от Колбер, който не беше сгрял неподвижната си студенина с най-малкия лъч на лично задоволство.