Елантрис

— И как ще го направиш? — попита тя нетърпеливо.

— Мога да се обадя на баща ви.

— Баща ми е в Теод, Аше — отбеляза Сарене. — Какво би могъл да стори той?

— Мога да се обърна към лорд Еондел или някого от другите.

— И ще ме оставиш да бродя сама из подземията?

— Вие никога не бихте направили нещо толкова глупаво, нали, милейди? — обяви Аше. След това затрептя несигурно във въздуха. Аонът му беше толкова затъмнен, че бе станал почти прозрачен. — Добре — призна накрая той. — Наистина сте толкова глупава.

Сарене се усмихна.

— Хайде, колкото по-пресни са следите, толкова по-лесно ще ги откриеш.

Сеонът я поведе унило по улицата, която свършваше с мръсна, обрасла с лишеи арка. Сарене тръгна уверено напред, без да обръща внимание на мръсотията, която съсипваше роклята й.

Лунната светлина проникваше в тунела само до първия завой. Сарене спря за момент в задушаващия мрак и осъзна, че дори тя не би била толкова глупава да навлезе в подземния лабиринт без водач.

За щастие блъфът й беше убедил Аше. Само не беше сигурна дали не трябваше да се засегне, че сеонът я смята за способна на подобна идиотщина.

Аше увеличи леко светлината си. Канализацията представляваше голяма тръба, останка от времената, когато Елантрис осигуряваше течаща вода във всяка къща в Кае.

Сега се използваше за изхвърляне на боклуци и екскременти. Явно се източваше периодично, щом река Аредел придойдеше, което не се бе случвало отдавна, защото тинята стигаше до глезените й. Не искаше да си помисля от какво е съставена, макар че отвратителната миризма й подсказваше.

Всички тунели й се струваха еднакви. Само едно я спасяваше: чувството за ориентация на сеона. Нямаше как да се загуби, щом беше с Аше. Съществата винаги знаеха къде се намират и как да стигнат до място, на което вече са били.

Сеонът водеше и летеше ниско до повърхността на тинята.

— Милейди, може ли да попитам откъде знаехте, че кралят ще се измъкне от празненството на Роял?

— Сигурно можеш да се досетиш и сам, Аше — подразни го тя.

— Уверявам ви, че опитах, милейди.

— Е, кой ден от седмицата е?

— Маедал? — отвърна сеонът и зави зад ъгъла.

— Точно. И какво се случва всяка седмица в този ден?

Аше не отговори веднага.

— Баща ви играе шинда с лорд Еоден? — попита той, а в гласа му се долови нехарактерно раздразнение. Явно упорството и нощните събития изчерпваха дори възхитителното търпение на Аше.

— Не — отвърна Сарене. — Всеки маедал в единайсет вечерта чувам шум от прохода, който минава до стаята ми и води в кралските покои.

Сеонът възкликна.

— Чувах шумове и в другите дни — обясни Сарене. — Но само маедал се повтаряше.

— Затова накарахте херцога да организира празненство, като очаквахте кралят да се придържа към графика си.

— Точно така. — Сарене гледаше да не се хлъзне в тинята. — Трябваше да е късно празненство, да може хората да останат поне до полунощ. Затъмнението ми даде идеален повод. Кралят трябваше да присъства; гордостта му го задължава. Но седмичната му среща трябва да е важна, щом рискува да си тръгне толкова рано.