Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— Ако желаете, можете да отидете да видите принцесата и да си останете там — каза той. — Имате благословията ми. Както и благодарностите ми. И така, сбогом.
Лицето на кралицата пребледня и това й придаде болнав и измъчен вид.
— Никога не бих ви напуснала, съпруже мой — прошепна тя. — Мислех си за детето ни. Мислех си, че бихте желали да знаете, че се грижат добре за нея.
— Тя е само едно момиче — каза той, и в гласа му се усещаше цялата му злоба. — Не бяхте тъй загрижена за сина ни. Доколкото си спомням, не бяхте и особено полезна с грижите си за него, не е ли така?
Тя въздъхна с болка, но той продължи нататък.
— Така че кажете ми, мадам: ще идвате ли на вечеря или отивате при дъщеря си?
Тя с усилия се овладя. Изправи се в невисокия си ръст, пое ръката, която той й бе протегнал, и тръгна на вечеря така, както подобава на кралица. Тя огледа залата и видя, че сестра ми седеше на масата си със своя собствен кръг от придворни около нея. Ана почувства тъмния поглед на кралицата и я погледна. Усмихна й се лъчезарно и самоуверено, и кралицата разбра кому трябва да благодари за жестокостта на съпруга си. Тя наведе глава и взе късче хляб, но не сложи и залък в устата си.
Същата вечер много хора изказаха мнение, че на такъв млад и красив крал не подхожда жена, която изглежда достатъчно възрастна да му е майка и толкова мрачна, че беше грехота да бъде с нея.
Кралицата не напусна бойното поле, в което се беше превърнал дворът, докато не беше напълно разбита. Всяка жена, с изключение на сестра ми, би се засрамила, гледайки как кралицата намираше кураж да се изправи срещу съпруга си. Само няколко дни след като беше научила новината за болестта на принцеса Мери, тя вечеряше насаме с краля, в компанията само на придворните й дами, няколко посланици и Томас Кромуел, който по онова време беше навсякъде. Томас Мор също беше там и изглеждаше така, сякаш би предпочел да бъде другаде.
Вече бяха отнесли месните блюда и бяха сервирали лек десерт от плодове и сладко вино. Кралицата се обърна към краля и го помоли — сякаш ставаше въпрос за някакво дребно нейно желание — да отпрати Ана от кралския двор. Нарече я „безсрамно същество“.
Загледах Томас Мор и осъзнах, че и той изглеждаше също така поразен, както и аз. Не можех да повярвам, че кралицата предизвиква негово величество публично. Не можех да повярвам, че тя — тази, чийто брак сега трябваше да бъде обявен за валиден или не от римския папа — бе имала куража да се изправи лице в лице срещу съпруга си в собствените му покои и да го помоли вежливо да отстрани любовницата си. Отначало не можех да разбера какво можеше да постигне по този начин, но после се сетих. Беше заради принцеса Мери. Трябваше да го засрами, така че да я пусне да отиде при принцесата. Тя рискуваше всичко в името на възможността да иде и да види дъщеря си.
Лицето на Хенри почервеня от яд. Аз сведох поглед и се помолих на Бога да направи така, че гневът му да не се стовари върху мен. Както си бях с наведена глава, аз прокраднах поглед към посланик Шапюи и видях, че е застанал в същата поза. Само кралицата, стиснала стола си, за да не треперят ръцете й, беше вдигнала глава, и продължаваше да гледа поморавялото му лице с вежливо, въпросително изражение.
— За Бога! — вбеси се Хенри. — Никога няма да отпратя мистрес Ана от двора! Тя не е направила нищо, с което да обиди един трезвомислещ човек.
— Тя е ваша любовница — забеляза кралицата тихо. — А това е скандално за един набожен дом.
— Никога! — викът на Хенри премина в рев. Потреперих — той беше страшен като побесняла мечка стръвница. — Никога! Тя е напълно целомъдрена жена!
— Не е — отвърна спокойно кралицата. — Ако не в делата си, то в мислите и в словата си тя е безсрамна нахалница, неподходяща да общува с една добродетелна жена и един християнски принц.
Той скочи на крака, но тя не се отдръпна.
— Какво, по дяволите, искате от мен? — изкрещя той в лицето й. Слюнката му опръска бузите й. Тя не мигна, нито помръдна. Седеше на стола си, сякаш беше изваяна от камък, а той приличаше на ужасяваща, прииждаща пролетна вълна, търсейки бясно бряг, в който да се разбие.
— Искам да видя принцеса Мери — промълви тя. — Това е всичко.
— Отивайте! — изрева той. — Отивайте! За Бога! Отивайте! И оставете всички ни на спокойствие. Отивайте и си останете там!
Кралица Катерина бавно поклати глава.
— Не бих ви напуснала дори заради дъщеря си, независимо от това, че ще разбиете сърцето ми — каза тя тихо.
Последва дълго, мъчително мълчание. Аз вдигнах поглед. По лицето й се стичаха сълзи, но изражението й беше напълно спокойно. Тя знаеше, че току-що беше изгубила последния си шанс да види детето си, дори то да беше на смъртно легло.