Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Боя се… че трябва да затварям.
Чу се изщракване и разговорът приключи.
С инстинкти, изострени до крайност, Блей мина през килера и влезе в подземния тунел. Дематериализира се, за да приеме форма пред една врата на няколкостотин метра от главната сграда. Застанал пред входа на Дупката, той се обърна към обектива на охранителната камера.
— Ви, имам нужда от теб.
Докато чакаше, се помоли на Скрайб Върджин Вишъс да е… Тежката врата се отвори и от другата й страна стоеше Ви с мокра коса и черна хавлиена кърпа около кръста. Наоколо кънтеше парчето на Джей Зи „Кралско настроение“ и се носеше аромат на турски тютюн.
— Какво става?
— Спешно ми трябва един адрес.
Подобните на лед очи на Ви се присвиха, а татуировката на лявото му слепоочие потръпна.
— Какъв адрес търсиш?
— Този, на който е регистриран мобилния телефон на един цивилен. — Блей му продиктува цифрите, които преди малко беше набрал.
Ви завъртя очи и отстъпи назад.
— Лесна работа. — И наистина се оказа така. Само след няколко кликвания с мишката, Ви вдигна поглед. — „Сиена Корт“ номер двайсет и едно нула пет… Къде отиваш, по дяволите?
Блей отговори през рамо, докато минаваше покрай кожените канапета и широкоекранния телевизор.
— Излизам през входната ти врата.
Ви се дематериализира и блокира изхода.
— Знаеш, че слънцето ще изгрее след двайсет и пет минути, нали?
— Тогава не ме задържай тук нито секунда повече. — Блей впи очи в брата. — Пусни ме.
Явно нежеланието му да води преговори беше изписано на лицето му, защото Ви изруга тихо.
— Действай бързо или не се връщай. — Братът отвори вратата, а Блей се дематериализира на мига… и прие форма на трилентовия булевард „Сиена Корт“, от двете страни на който имаше викториански къщи в различни цветове. Стигна до двайсет и едно нула пет. Табелката с номера беше в отлично състояние и зелена на цвят, а рамката беше в черно и сиво. Над предната, както и над страничната врата светеха фенери, но вътре беше тъмно.
В което имаше логика. Ако се съдеше по това как прозорците отразяваха светлината, от вътрешната им страна бяха спуснати капаци. Нямаше влизане през тях.
След като нямаше шанс да проникне вътре, тъй като въпросните капаци със сигурност бяха стоманени, Блей отиде до входната врата и позвъни.
Бледата слънчева светлина, идваща от изток, загря гърба му, макар лъчите да не бяха достатъчно силни дори да хвърлят сянка. По дяволите, къде ли бе поставена камерата? Ако приемеше, че Ви му е дал верния адрес… А той винаги беше прав… значи би трябвало да има система за наблюдение… О, да, очите на лъва, играещ ролята на чукче на вратата.
Той се наведе напред, така че лицето му да бъде близо до обектива на камерата и заблъска с юмруци.
— Пусни ме, Сакстън. — Раменете и гърба му се нагряваха все повече.
Изщракването на ключалката и завъртането на топката на вратата го накараха да прокара ръка през влажната си коса.
Вратата се открехна, а вътрешността на къщата беше потънала в мрак.
— Какво правиш… — Прокашляне. — … тук?
Блей се вцепени, когато подуши кръв. Използва масивното си рамо и бутна тежката врата.
— Какво става, по дяволите?
Гласът на Сакстън отслабваше все повече.
— Върви си у дома, Блейлок. Колкото и да ти се възхищавам, в момента не съм в състояние да приема никого.
Само че на него не му минаваха тези. С бързо движение Блей затвори вратата след себе си, за да не позволи на слънчевите лъчи да проникнат.
— Какво се е случило? — попита, макар да се досещаше. Инстинктът му подсказваше онова, което искаше да знае. — Кой те е бил?
— Точно се канех да си взема душ. Може би ще искаш да се присъединиш. — Блей преглътна мъчително, а Сакстън се засмя леко. — Добре, ще се заема сам с това, а ти изпий чаша кафе. Защото явно ще ми гостуваш през целия ден. — Последва звук от заключването на вратата и после Сакстън затътри крака… което означаваше, че вероятно накуцва. Макар да не можеше да го види в плътния мрак, по шумовете съдеше, че е завил надясно. Блей се поколеба. Нямаше смисъл да поглежда часовника си. Беше наясно, че с шансовете му да се върне обратно в имението беше свършено.
Наистина щеше да остане за целия ден.
Сакстън отвори вратата към мазето, разкривайки слабо стълбище. На меката светлина се виждаше, че красивата му руса коса беше изцапана с нещо ръждиво на цвят. Блей се втурна напред и го хвана за ръката.