Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Джон Матю изглеждаше много мъжествен, когато повдигна леко вежда, и тя можеше да се закълне, че почувства как бузите й леко поруменяха.
— Чуй ме, Джон Матю. — Тя хвана брадичката му. — Няма да ме превърнеш в една от онези женички, които си загубват ума по любовника си. Няма да стане. Не съм устроена така.
Гласът й беше строг и тя говореше напълно сериозно… Само че в мига, в който той размърда таза си и огромният му пенис проникна в нея, тя измърка. Да, измърка.
Звукът й беше напълно неприсъщ и тя би го натикала обратно в гърлото си, стига да можеше. Вместо това издаде още един от онези стонове, които определено не бяха в стила на едно кораво мъжко момиче.
Джон сведе глава и засмука едната й гърда, като някак успяваше да продължи с леките тласъци. Дори не толкова леки. Тя вдигна ръце и отново ги зарови в гъстата му коса.
— О, Джон…
И после той застина на място, отдели устни от зърното й и се усмихна така широко, че беше цяло чудо как предните му зъби още не бяха изпопадали. Изражението му казваше: „Падна ли ми?“.
— Ти си истинско копеле — рече тя през смях.
Джон кимна. И отново се притисна към нея с целия си ръст. Тя се почувства прекрасно от тази демонстрация кой командва в случая. Наистина прекрасно. Това някак я накара да го уважава още повече, но пък тя винаги беше харесвала проявата на сила във всичките й форми.
— Да знаеш, че няма да се предам.
Той сви устни и поклати глава в смисъл „О, не, разбира се, че не“. И после се отдръпна леко от нея. Тя простена тихо и заби нокти в хълбоците му.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Джон се засмя тихо и разтвори бедрата й широко, придвижи се надолу и се озова там, откъдето беше започнал… С уста върху женствеността й.
Името му прозвуча силно, рикоширайки в стените, докато той й даряваше онова, за което тя копнееше.
Старателното игнориране на звуците от секс беше умение, добре развито от Блей в последно време.
Когато излезе от фитнеса, той чу през вратата на залата за рехабилитация да се произнася името на Джон и ако се съдеше по тона и силата, то едва ли беше споменато по време на непринуден разговор за времето. Освен ако Хекс не беше метеоролог под прикритие и Джон не й даваше най-великата прогноза за времето в живота й.
Браво на тях. Като се имаше предвид колко тежко му беше на Джон, това беше истинска благословия.
Блей се замисли за миг дали да не се върне обратно в къщата, но реши, че Куин можеше да проточи секса колкото си иска и за него беше прекалено рано да се връща в стаята си. Влезе в съблекалнята и си взе бърз душ, а после се облече в медицинска униформа от колекцията на Вишъс и излезе в коридора. Тръгна към офиса и когато влезе вътре, затвори плътно вратата. Ослуша се и установи, че не се чува нищо, а той искаше именно това. За нещастие според часовника му беше успял да убие само час и половина. А като си помислеше, че винаги беше смятал бързия душ за нещо прекрасно.
Обмисляйки възможностите си, той реши да седне зад бюрото. В крайна сметка избягваше звуците, издавани от Хекс и Джон, от чисто благоприличие. А не желаеше да чува Лейла и Куин от чувство за самосъхранение. По-добре първите, отколкото вторите.
Настани се на въртящия се стол и се втренчи в телефона. Сакстън се целуваше невероятно. Наистина невероятно. Блей затвори за кратко очи, изпълнен с топлина, сякаш някой беше запалил огън в стомаха му. Посегна към слушалката… Но не можа да се реши. Ръката му беше увиснала във въздуха над нея, но не я вдигаше.
После си спомни как Лейла беше излязла от банята му, за да отиде при Куин.
Вдигна слушалката и набра номера на Сакстън, като се чудеше какво изобщо прави, докато изчакваше да се свърже.
— Ало…
Блей се намръщи и се изправи в стола.
— Какво става? — Дълга пауза. — Сакстън?
Чу се кашляне и хриптене.
— Да, аз съм…
— Сакстън, какво става, по дяволите?
Последвалото мълчание беше плашещо.
— Много ми харесва да те целувам. — Сподавеният му глас стана тъжен. — И беше прекрасно… — Още едно прокашляне. — … да бъда с теб. Мога да се взирам в лицето ти с векове.
— Къде си?
— Вкъщи.
Блей отново погледна към часовника си.
— Къде е това?
— На герой ли се каниш да се правиш?
— Налага ли се?
Този път кашлицата беше продължителна.