Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Тихи — обърна се към мен професорът, пъхнал ръце в джобовете на престилката, — вслушайте се за миг в присъстващото тук. После ще ви кажа какво е то — сега послушайте!
В поведението му проличаваше странна нетърпеливост, тя просто се набиваше в очи. Искаше му се незабавно да започне да говори, да навлезе в същността, всичко да е вече минало, да е свършил вече. Сякаш всяка секунда, прекарана с друг човек, смяташе за загубено време.
Притворих очи и от обикновена любезност, а не от любопитство към шумовете, които при влизането си дори не бях забелязал, застанах неподвижно. В действителност нищо не чувах. Някакво слабичко бръмчене на електрически ток в намотките, нещо от този род, обаче, уверявам ви, то беше толкова слабо, че дори гласът на умираща муха щеше да се чува по-ясно.
— Е, какво чувате? — попита той.
— Почти нищо — признах, — някакво слабичко жужене… но може би просто в ушите ми шуми…
— Не, не ви шуми в ушите… Тихи, слушайте ме внимателно, защото аз не обичам да повтарям казаното, говоря ви това, защото не ме познавате. Не съм грубиян, нито простак, за какъвто ме вземат, само че ме ядосват идиотите, на които трябва по десет пъти да повтаряш едно и също нещо. Надявам се вие да не сте от тях.
— Ще видим — отговорих, — говорете, професоре…
Той кимна и посочи с ръка редицата железни сандъци:
— Разбирате ли нещо от електрически мозъци?
— Само толкова, колкото е необходимо за навигацията. С теорията съм по-скоро зле.
— Така си и мислех. Не пречи. Тихи, чуйте ме. В тези сандъци се намират най-съвършените електронни мозъци, каквито са съществували някога. Знаете ли в какво се състои тяхното съвършенство?
— Не — казах, както си и беше.
— В това, че те не служат за нищо, че са абсолютно безполезни, че това са, с една дума, превърнати от мен в действие, въплътени в материя монадите на Лайбниц…
Чаках, а той продължи да говори, като в господстващия мрак белият му мустак приличаше на потрепваща над устната му белезникава нощна пеперуда.
— Всеки от тези сандъци съдържа електронен мозък, произвеждащ съзнание. Като нашия мозък. Градивният материал е друг, но принципът е същият. Защото нашите мозъци — тук внимавайте! — са свързани, така да се каже, с външния свят посредством сетивните приематели: очи, уши, нос, кожа и тъй нататък. Затова пък външният свят на тези тук — той протегна пръст към сандъците — е там, вътре…
— Как е възможно? — попитах. Нещо започваше да ми просветва едва-едва; догадката не беше ясно оформена, но започваше да буди у мен тръпки на ужас.
— Много просто. Откъде знаем, че тялото ни е такова, а не онакова, че имаме точно такова лице, че стоим, че държим в ръка книга, че цветята ухаят? Оттам, че върху нашите сетива действат известни дразнители и възбудата стига по нервите до мозъка. Хайде, представете си, Тихи, че аз мога да дразня вашия обонятелен нерв по същия начин, по който прави това миризливият карамфил — какво ще усещате?
— Аромат на карамфил, естествено — отговорих, а професорът, кимна с глава, сякаш доволен, че съм достатъчно схватлив, и продължи:
— А ако направя същото с всички ваши нерви, то ще усещате не външния свят, а онова, което АЗ чрез нервите ви телеграфирам до вашия мозък… Ясно ли е?
— Ясно.
— Значи така. Тези сандъци имат рецептори-органи, които действат аналогично на нашето зрение, обоняние, осезание, слух и така нататък. А проводниците от тези рецептори — също като нервите — вместо към външния свят, както е с нашите, са свързани с онзи барабан ей там, в ъгъла. Не го ли забелязахте?
— Не — казах. Наистина, барабанът с диаметър може би три метра стоеше в ъгъла вертикално, като изправен воденичен камък. След известно време забелязах, че той се върти извънредно бавно.
— Това е тяхната съдба — обясни спокойно професор Коркоран. — Тяхната съдба, техният свят, тяхното съществуване — всичко, което могат да преживеят и изпитат. Там има специални ленти със зарегистрирани електрически дразнители, такива, които отговарят на онези сто или двеста милиарда явления, с които човек се сблъсква в най-богатия на впечатления живот. Ако повдигнете капака на барабана, ще видите само лъскавите ленти, покрити с бели зигзаговидни линии, също като плесен върху целулоид, но това са, Тихи, горещи южни нощи и ромон на вълни, форми на животински тела и изстрели, погребения и пиянски запои, вкус на ябълки и круши, снежни виелици, вечери сред близките пред запалената камина и крясъците по палубата на потъващ кораб, и гробищата, и халюцинациите на бълнуващите — Ийон Тихи, там е целият свят!