Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Първо, кучетата бяха използвани за сортиране — благодарение на острия си нюх те веднага определяха кой е заразен и кой не е. В повечето страни просто копираха израелските методи и прокарваха проверяваните хора между клетки с кучета. Задължително в клетки, понеже в противен случай животните могат да се нахвърлят върху инфектирания, помежду си или дори върху кинолозите. Подобни неща бяха често срещани в началото на войната и кучетата буквално подивяваха. И нямаше никакво значение дали са полицейски или военни. Това е инстинкт — дълбок, вроден ужас. При тях важи правилото „Бий се или бягай!“, а военните кучета бяха специално обучавани да се бият и никога да не бягат. Имаше много пострадали кинолози в такива ситуации — някои губеха завинаги ръка или пръст, а други свършваха с прегризани гърла… Обаче не можем да обвиняваме животните за това. Именно този инстинкт помогна на израелците ефективно да се прочистят от заразените и именно той спаси милиони човешки животи.

Програмата беше мащабна, но това бе само малка част от онова, на което в действителност бяха способни кучетата. Израилтяните — а след тях и много други — се опитваха само да експлоатират инстинктивния ужас на кучетата от живите мъртъвци. Ние обаче решихме да го дресираме. И защо не? Самите ние също бяхме научили туй-онуй, а и като цяло хората не бяхме еволюирали кой знае колко в сравнение с кучетата…

Всичко се свеждаше до дресировката. Трябваше да се започне още от най-ранна възраст, дори най-дисциплинираните довоенни ветерани бяха берсеркери по рождение. Палетата, родени след началото на кризата, буквално надушваха зомбитата. За нас миризмата им беше твърде слаба — просто няколко молекули, които вероятно усещахме само на подсъзнателно ниво. Но не всички кучета автоматично ставаха бойци. Първият и най-важен етап беше въвеждащото обучение. Взимахме група кученца или цялото котило и ги затваряхме в стая, разделена по средата с телена мрежа. Те са от едната страна, а Зак — от другата. Не се налагаше да чакаме дълго реакциите им. Първата група наричахме Б. Тези палета започваха да скимтят или вият. Подобна реакция означаваше скъсване на изпита. В сравнение с тях група А бяха коренно различни. Те не откъсваха поглед от Зак, без да помръдват от мястото си, зъбеха се и издаваха гърлено ръмжене, сякаш предупреждаваха: „Назад, уроди!“ Пълен самоконтрол… и точно това се превърна в основа на нашата програма.