Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Повратна точка?

Да, може би. Нови хора, нов тип обучение, нов план — всичко това се съединяваше в едно за големия старт.

По пътя натам срещнахме няколко десетки зомбита. Специално обучените кучета веднага ги надушваха, а водачите-кинолози ги застрелваха с винтовки със заглушители. Не искахме да привличаме излишно внимание, докато не заемем позиции. Искахме да накараме противника да играе по нашите условия.

Щом пристигнахме, се заехме със „засаждането“ на градината си — на всеки десет метра забивахме по един стълб за палатка, маркиран с яркооранжева лента. По този начин щяхме да имаме точна представа за разстоянията, за да можем да поразяваме целите си с още по-голяма ефективност. Някои изпълняваха по-леки задължения като изкореняване на храсталаци или разполагане на сандъците с боеприпаси.

Когато привършихме, не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Част от нас използваха това време, за да хапнат набързо, други напълниха раниците си със свежи запаси, а трети предпочетоха да подремнат. Бяхме научили много неща от Йонкърс. Началството искаше да встъпим в бой отпочинали и заредени с нови сили. Проблемът бе в това, че така имахме твърде много време за мислене.

Гледали ли сте филма, който Елиът засне за нас? Сещате ли се за онази сцена, в която бойците седят около огъня — един свири на хармоника, други си разменят остроумни лафчета, трети си правят планове за бъдещето и споделят мечтите си… Всъщност нещата не стояха точно по този начин. Първо — беше пладне, така че за какви огньове, за какви хармоники и за какви разговори под звездите можеше да става дума? И ако нещо се въртеше в главата на всеки от нас, това не бяха планове за бъдещето, а въпроси от сорта на „Какво, по дяволите, правим тук?“ Намирахме се в дома на Зак и едва ли някой от нас би възразил срещу това той да си остане тук… Ободряваха ни с приказки за бъдещето на човешкия дух. И отново и отново ни пускаха речта на президента, ама на него му беше лесно — в крайна сметка не беше тук при нас, пред парадния вход на Зак! Да не говорим, че от другата страна на Скалистите планини всичко си беше тихо и спокойно и нямаше никаква належаща необходимост да се пъхаме в търбуха на звяра… Тогава защо, мамка му, ни бяха домъкнали на това място? Около един часа на обяд радиостанциите започнаха да пукат. Кинолозите и техните кучета бяха осъществили контакт с неприятеля. Скочихме, заредихме оръжията си и заехме позиции по протежение на огневата линия.