Аферата „Зелда“

— О, така ли? — каза Изобел, моментално развеселена. — Колко прекрасно за нея.

— Да, така е — каза Трой. — Прекарах един уикенд там преди две седмици. Мястото е прелестно, върху един скален нос, с изглед към морето. Там има една великолепна къща, построена над морето, върху подпори. Прекарваш яхтата си под тях, за да я завържеш и да се качиш по стълбите до дневната. Това е идеалното писателско убежище. Мислено го купих за Зелда.

— О, тя ще се влюби в него — каза Изобел. Поколеба се за момент. — С кого отиде? — попита, с умишлено безразличен тон.

— Само с двама души — каза Трой, също толкова небрежно.

— О?

— Къщата беше на приятел на единия от тях. Художник. Разпродава всичко. Ако не харчеше всичките си пари за плувни басейни…

— Да — каза Изобел, за да го накара да млъкне.

— Можеше да я купиш — каза Трой упорито. — Можеше да имаш напълно различен живот.

Изобел не каза нищо. Загледа се навън през прозореца на кабинета си и си помисли за къщата, построена върху подпори отвъд морето, за средиземноморските залези, за възможността да бъде с Трой.

— Установих, че не мога да се успокоя — внезапно възкликна Трой. — След Зелда и всичко останало, не мога да се чувствам удобно в предишното си състояние. Сякаш нещо беше…

— Какво?

— Разкрито. Пуснато на бял свят. И не мога да се преструвам, че го няма.

— За мен е същото в известен смисъл — призна Изобел. — Открих страна от себе си, която не знаех, че притежавам. Пламенна и ненаситна — преди бих я нарекла вулгарна.

— А сега, когато знаеш, че притежаваш тази страна? — попита Трой. — Какво ще стане сега?

— О, сега, когато знам, съм наясно какво да правя — каза Изобел уверено. — Трябва да се пазя от тази своя страна. Знам, че съм способна на огромно желание и алчност, и копнеж за всевъзможни преживявания, които просто не са ми позволени, ако искам да продължа да живея тук, ако искам да водя живота си на съпруга, уважавана писателка и член на тукашната общност. За няколко кратки седмици имах и двете. Но ако продължа, рано или късно бих била разкрита.

Сети се за косата усмивка на Мъри и непроницаемото му мълчание. В кратък пристъп на смущение си помисли за изчезналите си обувки.

— Всъщност дори наистина бях заловена — каза тя. — Но мисля, че няма значение.

— Погледнала си онази своя страна и си я прибрала обратно в кутията — предположи Трой.

— Да.

— Е, аз не мога да направя това — каза той пламенно. — Не мога да разделя себе си на удобни „порции“ и да кажа, че ще живея само така, ще приемам само тази част. Трябва да го изживея. Сега знам това. Не мога да оставя Зелда в куфар и да кажа: край, това е, никога повече няма да я видя, никога повече няма да бъда нея.

— Но ти не можеш да я имаш, без аз да съм там — каза Изобел просто.

— Защо не? — попита Трой. — Ти не искаш тази част от живота си, току-що го каза. Ако ти не я искаш, защо аз да не мога да я взема?