Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
В този дух беше и най-мрачната им служебна шега: пациентите им пристигаха с изпочупени тела и повечето от тях си отиваха възстановени, но лекарите и сестрите, които идваха тук на работа с огромна енергия и високи лични идеали, често пъти си тръгваха отпаднали духом. Голямата ирония в професията му беше, че успехите пораждат очаквания за още по-големи успехи; неуспехът в тази изтощителна медицинска специалност можеше да навреди на лекаря почти толкова, колкото и на пациента. Шапиро беше достатъчно циничен, за да проумее хумора в това.
Хирургът прочете за втори път листа, който апаратът за анализ на кръвта беше изплюл преди минутка, и го върна на сестрата стажантка. Тя го прикачи към картона с диагнозата на детето и седна, като приглади сплъстената коса, подаваща се над кислородната маска.
— Баща й е долу. Намери някой да те смени тук и слез да му кажеш. Аз се качвам горе да изпуша една цигара. — Шапиро напусна интензивното отделение, взе си палтото и започна да рови в джобовете му за цигари.
Бавно отиде до пожарното стълбище в дъното на коридора и уморено изкачи шестте етажа до покрива. „Господи — мислеше той, — колко съм скапан само!“ Покривът беше равен, покрит е асфалт и чакъл, с накацали ултракъсовълнови антени за комуникационната мрежа. Имаше и няколко изхода за кондензаторите на климатичната инсталация. Шапиро запали цигарата на завет под стълбището, като се наруга, че не може да се откаже от този отвратителен навик. Замисли се, че и той, както повечето му колеги, никога не виждаха вредните последици от тютюнопушенето. Повечето от пациентите им бяха твърде млади, за да страдат от хронични заболявания. Нараняванията им бяха в резултат на чудесата на технократското общество: автомобили, мотоциклети, огнестрелни оръжия и промишлени машини.
Шапиро отиде до ръба на покрива, облегна крак на парапета, сякаш е релса в някой бар, и издуха дима във въздуха на ранното утро. Лекият ветрец го поде и разсея, докато стигне до покривните светлини. Лекарят протегна врата и уморените си ръце. Нощният дъжд беше отмил от небето обикновената пушилка и в тъмното се виждаха предутринните звезди.
Особения акцент Шапиро имаше от миналото си. Беше прекарал ранното си детство в района Уилямсбърг на Ню Йорк. Беше син на равин, който отведе семейството си в Южна Каролина. Бари беше учил в добри частни училища, но когато завърши, говореше със смесица от южняшкия провлечен говор и нюйоркската насмешлива интонация. Акцентът му се влоши още и от прерийното наречие на Тексас, където следва медицина в университета в Бейлър. Баща му беше начетен човек, който често пъти изнасяше лекции в университета на щата Южна Каролина в град Колумбия. Специалност на експерта по американска литература от XIX век беше Едгар Алън По. Бари Шапиро ненавиждаше По. Писателят на смъртта и перверзните, така го наричаше, когато станеше дума за него. С изненада беше узнал, че По е починал в Балтимор преди много години, след като заспал пиян в една канавка, и че домът му се намира само на няколко пресечки от университетския болничен комплекс и представлява нещо като храм на местните литератори.
Струваше му се, че всичко, свързано с По, е мрачно и извратено, вечно чакащо неизбежната смърт, която беше личният враг на Шапиро. Започнал беше да мисли за По като олицетворението на този враг, понякога победен, понякога не. Шапиро не говореше за това с болничния психоаналитик, който също наблюдаваше отблизо персонала, но сега, когато беше сам, гледаше на север към къщата на По.
— Кучи син — прошепна той. Каза го на себе си. На По. На никого. — Кучи син! Този път няма да стане. Не и сега. Този път хората ще се върнат у дома.
Хвърли цигарата и проследи как оранжевата светлина на връхчето й пада към блестящата празна улица. Тръгна към стълбите. Време беше да се прибере и да спи.
16.
ЦЕЛИ И ПАТРИОТИ
Като повечето професионални офицери майор Роби Джексън не виждаше много полза от пресата. По ирония на съдбата Джек много пъти се беше опитвал да му обясни, че греши, защото пресата има толкова значение за запазването на демокрацията, колкото и военноморските сили. Сега гледаше как репортерите обсаждаха приятеля му с въпроси, вариращи от пълно безсмислие до нахална интимност. Защо трябва всеки да знае какви тревоги изпитва Джек за състоянието на дъщеря си? Какво би чувствал всеки нормален човек, ако детето му се намира на ръба на смъртта — трябваше ли да се дават обяснения за тези чувства? Откъде може да знае Джек кой е стрелял — щом полицията не е наясно, как би могъл да знае той?