Петдесет нюанса сиво

И изведнъж започнах да се надявам, че няма да успее. Исках да го видя. Бяхме разделени по-малко от двайсет и четири часа, нямаше да го видя още два дни и изведнъж усетих колко много ми липсва и колко много всъщност го обичам.

- Ана, слънце. Гласът беше мек и топъл, пълен с любов, глас от отминали, забравени времена.

Нечия нежна ръка погали лицето ми. Майка ми. Опитваше се да ме събуди. А аз лежах, увита около лаптопа.

- Ана, слънце мое. Мекият й глас галеше ушите ми, докато бавно плувах към повърхността. Отворих очи. Дори бледорозовата светлина на здрача бе непоносима.

- Здрасти, мамо. Усмихнах й се.

- Отиваме на вечеря след половин час. Не си се отказала, нали?

- О, не, мамо, разбира се, че ще дойда. Опитах се да скрия прозявката си, но не успях.

- Е, това вече е нещо наистина впечатляващо! каза тя, втренчена в лаптопа.

- А, това ли? Исках да съм неестествено-естествена и безразлична, все едно лаптопът е обикновена химикалка.

Дали мама щеше да забележи? Май бе станала доста наблюдателна, след като й съобщих, че съм се сдобила с „гадже".

- Крисчън ми го даде назаем. Мисля, че с него мога да управлявам и совалка, но го ползвам само за имейли и заради интернета.

„Да бе, нищо работа".

Тя ме изгледа подозрително и седна на ръба на леглото.

- Писал ли ти е?

Уф!

- Да казах и безразличието в тона ми прозвуча, меко казано, фалшиво. Изчервих се.

- Може би му липсваш, слънце.

- Надявам се, мамо.

- Какво ти пише?

Сега вече акото цопна на вентилатора. Мисълта ми светкавично започна да рови из това, което помнех наизуст от имейла му, за нещо, което можех да кажа на мама. Със сигурност нямаше да й е приятно да чуе за характеристиките на доминантно-подчинените връзки, за вързани ръце и усти, а и нямаше как да й кажа заради споразумението.