Намисли си число
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Намисли си число». Краткое содержание книги:
На слабата светлина бе трудно да се определи възрастта му. Вероятно трийсет и нещо.
След като известно време изучава чертите на Гърни, като че ли от тях щеше да научи отговора на важен въпрос, той запита с нисък, напрегнат глас:
— Казаха ли ви?
— Да ми кажат какво?
— За обаждането… от оня луд убиец.
— Чух за това, да. Кой вдигна телефона?
— Да вдигне ли? Предполагам някой от полицаите. Един от тях дойде да ме извика.
— Потърсил ви е по име, така ли?
— Предполагам… не знам… искам да кажа — да, така трябва да е. Полицаят каза, че търсят мен.
— Имаше ли нещо познато в гласа на онзи, който се обади?
— Не беше нормален.
— Какво искате да кажете?
— Луд. Нагоре, надолу — висок като на жена, после нисък. Някакъв откачен акцент. Сякаш е гадна шега… едновременно с това много сериозен. — Той притисна пръсти към слепоочията си. — Каза, че аз съм следващият, а после вие. — Изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото уплашен.
— Чуваха ли се някакви звуци на заден фон?
— Някакви какво?
— Чухте ли нещо, освен гласа на онзи, който ви се е обадил — музика, шум от преминаващи коли, други гласове?
— Не. Нищо такова.
Гърни кимна и огледа стаята.
— Нещо против да седна?
— Моля? Не, разбира се. — Дърмот обгърна стаята с широк жест, като че ли бе пълна със столове.
Гърни седна на ръба на леглото. Усещането, че Грегъри Дърмот е ключът към целия случай, бе много силно. Само да можеше да измисли правилния въпрос, който да му зададе! Да повдигне правилната тема. От друга страна, понякога най-добре бе да не казваш нищо. Да създадеш празно пространство, наситено само с тишина — и да видиш как другият ще реши да го запълни. Дълго време седя, загледан в килима. Този подход изискваше търпение. А също и добър усет, така че да успееш да прецениш момента, след който мълчанието ще е само загуба на време. Точно бе решил, че тази точка приближава, когато Дърмот проговори:
— Защо аз? — Тонът бе сърдит, раздразнен — това не бе въпрос, а оплакване. Гърни реши да не отговаря. След няколко секунди Дърмот продължи: — Мисля, че може би има нещо общо с къщата. — Той млъкна за миг. — Ще ви попитам нещо, детективе. Познавате ли лично някого от полицейското управление в Уичърли?
— Не. — Изкуши се да попита какво го е накарало да зададе този въпрос, но прецени, че скоро така или иначе ще разбере.
— Нито един — независимо дали настоящ, или бивш?
— Никого. — И тъй като му се стори, че очите на Дърмот настояват за по-сериозни уверения, добави: — Преди да видя адреса на пощенската кутия, до която Марк Мелъри трябваше да изпрати чека си, нямах представа, че Уичърли изобщо съществува.
— И никой никога не ви е споменавал за случилото се в тази къща?
— Случилото се?
— В тази къща, да. Преди много години.
— Не — отново каза Гърни, вече силно заинтригуван.
Неудобството на Дърмот като че ли не се дължеше само на главоболието.
— Какво се е случило?
— Информацията не е от първа ръка — заяви Дърмот, — но малко след като купих мястото, един от съседите ми каза, че преди двайсет и няколко години тук е имало ужасяващ побой… явно съпруг и съпруга… съпругата била намушкана.
— И виждате някаква връзка с настоящето, така ли?
— Може да е съвпадение, но…
— Да?
— Бях съвсем забравил. До днес, всъщност. Тази сутрин, когато открих… — Устните му се сгърчиха, сякаш му бе прилошало.
— Спокойно, починете си — предложи Гърни.
Дърмот притисна и двете си ръце към слепоочията.
— Имате ли оръжие?
— Имам, да.
— Имах предвид у вас.
— Не. Не съм носил пистолета си, откакто напуснах нюйоркската полиция. Ако се безпокоите за безопасността си, в къщата и край нея има повече от десет въоръжени полицаи — опита се да го успокои Гърни.
Не пролича да е успял.
— Казахте, че сте си спомнил нещо.
Дърмот кимна:
— Бях забравил, но си припомних, като видях… всичката тая кръв.
— Какво точно си спомнихте?
— Жената, която била намушкана в тази къща… Била прободена в гърлото.