Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Това решение не е прибързано — уверих я. — Много мислих, докато го взема.
— Нека поне поговоря с майка ти, за да видим какво може да се направи.
— Тя замина преди три дни за Европа. Не че това има значение. — Посочих най-отгоре на формуляра, където пишеше дата на раждане. — Днес навърших осемнайсет. Тя вече не може да направи нищо. Това е мой избор. А сега, ще подпечатате ли документите, или ще се опитате да ме спрете? Можете да сте сигурна, че в директна схватка нямате шанс с мен, Кирова.
И така, те подпечатаха документите, макар и доста неохотно. Секретарката направи копие на официалния документ, в който се казваше, че повече не съм ученичка в Академията „Св. Владимир“. Беше ми нужен, за да изляза през главния портал.
Разстоянието до входа на училището беше доста дълго, а западното небе беше обагрено в червено, докато слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Времето бе станало по-топло, дори и през нощта. Пролетта най-сетне бе дошла. Беше подходящо за ходене пеша, а и мен ме чакаше доста път, преди да стигна до магистралата. Оттам смятах да се придвижа на стоп до Мисула. Пътуването на автостоп не беше безопасно, но в джоба на палтото си имах сребърен кол, който ме караше да се чувствам спокойна за всичко, което можех да срещна. Никой не ми го беше взел след нападението и беше отлична защита както срещу всякакви хора извратеняци, така и срещу стригои.
Тъкмо щях да мина през портала, когато я усетих. Лиса. Спрях и се обърнах към групичката току-що напъпили дървета. Тя стоеше сред тях, напълно неподвижна и бе успяла да скрие толкова добре мислите си, че не бях разбрала, че е съвсем близо до мен. Косата и очите й излъчваха особена светлина сред припадащия мрак. Изглеждаше твърде красива и неземна, за да е част от този пуст и мрачен пейзаж.
— Здравей — казах аз.
— Здравей. — Тя обви ръце около себе си. Мръзнеше дори с палто. Мороите не притежават такава устойчивост срещу температурните промени както дампирите. Това, което за мен бе топло, пролетно време, за нея бе мразовито. — Знаех — промълви тя. — От онзи ден, когато казаха, че тялото му е изчезнало. Нещо ми подсказа, че ще го направиш. Просто чаках.
— Да не би вече да можеш да четеш мислите ми? — попитах унило.
— Не, просто чета теб. Най-накрая. Не мога да повярвам, че съм била толкова сляпа. Коментарът на Виктор… той е бил прав. — Тя погледна към залеза, сетне отново извърна очи към мен. Лумналият гняв в зелените им дълбини и в гърдите й ме връхлетя като огромна вълна. — Защо не ми каза? — извика. — Защо не ми каза, че обичаш Дмитрий?
Втренчих се слисано в нея. Не си спомнях кога за последен път Лиса е крещяла на някого. Може би миналата есен, когато лудостта на Виктор го бе подтикнала да я отвлече. Шумните изблици бяха моя запазена марка, не нейна. Дори докато измъчваше Джеси, гласът й бе зловещо спокоен.
— На никого не можех да кажа — отвърнах.
— Аз съм най-добрата ти приятелка, Роуз. Преживяхме толкова много заедно. Наистина ли мислеше, че щях да кажа на някого? Щях да запазя тайната ти.
Забих поглед в земята.
— Зная, че щеше. Просто аз… не зная. Не можех да говоря за това. Дори и с теб. Не мога да го обясня.
— Колко… — Търсеше подходящите думи, за да зададе въпроса, оформил се в съзнанието и. — Колко сериозно беше? Само ти ли беше влюбена в него, или…?
— Беше взаимно. Той изпитваше същото. Но знаехме, че не можем да бъдем заедно, не и с тази разлика във възрастта… и, ами, не и след като щяхме да бъдем твои пазители.
Лиса се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Дмитрий все ми повтаряше, че ако имаме връзка, ще мислим много повече как да се защитим взаимно, отколкото да се тревожим за твоята закрила. Не можехме да го позволим.
Прониза я вина, задето е била отговорна да не сме заедно.
— Вината не е твоя — побързах да я успокоя.
— Сигурно… трябвало е да има начин… Това не би трябвало да е проблем…
Свих рамене. Не исках да мисля, нито да споменавам нашата последна целувка в гората, когато двамата с Дмитрий смятахме, че сме открили решение на всичките ни проблеми.
— Не зная — казах аз. — Ние просто се опитвахме да стоим далеч един от друг. Понякога се получаваше. Понякога не.