Целуната от сянката

Облегнах се назад.

— Не исках да ме виждат — признах.

След нападението почти не бях говорила с никого. Прекарвах голяма част от времето си с Лиса. Действаше ми успокоително да бъда около нея, но двете не говорехме много. Тя разбираше, че ми е нужно време, за да осмисля и подредя нещата. Просто беше до мен. Не настояваше да узнае неща, за които не исках да говоря — макар че я измъчваха доста въпроси.

Академията почете своите мъртъвци с обща възпоменателна служба, въпреки че родителите им бяха уредили всеки един да има подобаващо погребение. Аз отидох на голямата церемония. Параклисът бе претъпкан с правостоящи. Отец Андрю прочете имената на мъртвите, като сред тях бяха и тези на Дмитрий и Моли. Никой не говореше за това, което действително се бе случило с тях. И без това имаше твърде много болка и страдание. Направо се давехме в тях. Никой не знаеше как Академията ще успее да събере парчетата, да се съвземе и отново да започне нормалния си ритъм на живот.

— Изглеждаш по-зле и от мен — казах на Ейдриън. — Не мислех, че е възможно.

Той поднесе бутилката към устните си и отпи щедра глътка.

— Не, ти винаги изглеждаш добре. Колкото до мен… ами, трудно е да се обясни. Аурите ме съсипват. Наоколо има толкова много тъга. Дори не можеш да я проумееш. Излъчва се от всеки на духовно ниво. Всепоглъщаща е. В сравнение с нея твоята тъмна аура изглежда весела.

— Затова ли пиеш?

— Да. Слава богу, алкохолът пречи на аура-зрението ми, така че днес не мога да докладвам нищо за аурата ти. — Предложи ми бутилката, но аз поклатих глава. Той сви рамене и отпи нова глътка. — И така, какво мога да направя за теб. Роуз? Имам чувството, че не си дошла само за да провериш как съм.

Беше прав и аз се чувствах малко зле заради причината, поради която го бях потърсила. През изминатата седмица много мислих. Беше ми много тежко да приема и да осмисля смъртта на Мейсън и болката. Дори още не бях успяла, когато започна историята с призраците. А сега отново трябваше да оплаквам и скърбя. В крайна сметка не само Дмитрий бе изгубен. Умряха наши учители, пазители и морои. Никой от близките ми приятели не бе загинал, но с някои от жертвите посещавахме едни и същи класове. Те бяха ученици в Академията също толкова дълго, колкото и аз, и сега ми беше трудно да приема, че никога повече няма да ги видя отново. Трябваше да се справя с огромна загуба, да се сбогувам с мнозина.

Но Дмитрий… Това беше различно. В крайна сметка как можеш да се сбогуваш с някой, който всъщност не си е отишъл? Това беше проблемът.

— Нуждая се от пари — заявих направо на Ейдриън.

Той повдигна вежди.

— Неочаквано. Най-малкото от теб. Често съм получавал подобни молби от другите. Ще имам ли честта да ме осветлиш какво ще финансирам?

Отместих поглед от него и го забих в телевизора. Вървеше реклама на някакъв дезодорант.

— Напускам Академията — казах накрая.