Целуната от сянката

— Това не е честно — повтори той, заваляйки леко думите. — Използваш тези свои очи убийци, но не аз съм този, когото искаш. Никога не съм бил аз. Винаги е бил Беликов и само един бог знае какво ще направиш сега, когато него вече го няма.

И за това беше прав.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах, все още пуснала в ход своя чар. — Ти си единственият, с когото мога да говоря… единственият, който наистина ме разбира…

— Ще се върнеш ли? — попита той.

— Евентуално.

Той отпусна глава назад и пое дълбоко дъх. Косата му, която винаги бе изглеждала стилно разрошена, днес беше просто разрошена.

— Може би ще е по-добре да заминеш. Може би така ще го прежалиш по-бързо, ако се махнеш за известно време. Не е зле и малко да се отдалечиш от Лиса. Това може да забави потъмняването на аурата ти — да спре този гняв, който сякаш винаги бушува в теб. Имаш нужда да си щастлива. Да спреш да виждаш призраци.

За миг забравих за ролята си на прелъстителка.

— Лиса няма нищо общо с това, че виждам призраци. Е, има, но не по начина, по който си мислиш. Виждам духове, защото съм „целуната от сянката“. Свързана съм със Света на мъртвите и колкото повече убивам, толкова по-силна става тази връзка. Затова виждам мъртъвци и затова се чувствам по странен начин, когато стригоите са наблизо. Сега мога да ги усещам. Те също са свързани с онзи свят.

Той се намръщи.

— Да не би да ми казваш, че аурата не означава нищо? Че не поемаш страничните ефекти от магията на духа?

— Не. Това също е вярно. Затова всичко е толкова объркано. Мислех си, че е само едно нещо, но са всъщност две. Виждам призраци, защото съм „целуната от сянката“. И се… разстройвам и побеснявам… дори ставам зла… защото поемам в себе си тъмната страна на Лиса. Затова аурата ми почернява, затова напоследък толкова лесно избухвах и се вбесявах. Засега това са само прояви на раздразнителност, избухливост… — Намръщих се, като се замислих за онази нощ, когато Дмитрий ме бе спрял да не хукна след Джеси. — Но не зная в какво може да се превърне занапред.

Ейдриън въздъхна.

— Защо всичко с теб е толкова сложно?

— Ще ми помогнеш ли? Моля те, Ейдриън. — Прокарах пръсти по ръката му. — Моля те, помогни ми.

Низко, низко. Това беше толкова низко и неприсъщо за мен, но нямаше значение. Единствено Дмитрий имаше.

Накрая Ейдриън погледна отново към мен. За пръв път, откакто го познавах, изглеждаше уязвим.

— Когато се върнеш, ще помислиш ли сериозно за мен?

Прикрих изненадата си.

— Какво имаш предвид?

— Това, което ти казах. Ти никога не си ме искала, никога не съм означавал нещо за теб. Цветята, ухажването… всичко това не достигаше до теб. За теб съществуваше само той и не забелязваше никой друг. След като свършиш работата си, ще ме приемеш ли на сериозно? Ще ми дадеш ли шанс, когато се върнеш?

Втренчих се в него. Определено не го очаквах. Вътрешният ми инстинкт ми казваше да отвърна с „не“, че никога повече нямаше да обичам друг, че сърцето ми е разбито заедно с онази част от душата ми, която принадлежеше на Дмитрий. Но Ейдриън ме гледаше толкова настойчиво, с такава безумна надежда. Не бе останало нищо от подигравателната му, саркастична природа. Наистина говореше сериозно и аз осъзнах, че цялото привличане и слабост към мен, с които той винаги ме поднасяше, никога не са били шега. Лиса беше права за чувствата му.