Целуната от сянката

— И ще го оставиш да умре? Няма да го направиш? Няма да го направиш заради мен? — Не се разкрещях, но гласът ми определено отекваше прекалено силно в притихналата църква. Повечето вече се бяха разотишли, пък и при всеобщата скръб наоколо се съмнявах някой да обърне внимание на избухването ми. — Аз бих сторила всичко за теб. Знаеш го. А ти не искаш да направиш това за мен? — Едва се сдържах да не избухна в сълзи.

Лиса ме изгледа внимателно. Милион мисли се завихриха в ума й. Преценяваше думите ми, лицето ми, гласа ми. И тогава, просто така, тя разбра. Най-сетне осъзна какво изпитвах към Дмитрий, че това беше нещо повече от привързаност между ученичка и учител. Долових как това прозрение просветна в мозъка й. Безброй парчета от мозайката си дойдоха по местата: моите коментари, начина, по който аз и Дмитрий се държахме един към друг… всичко това придоби смисъл, осъзна неща, за които е била твърде сляпа, за да ги забележи. В съзнанието й се оформиха стотици въпроси, но не ми ги зададе, нито спомена какво бе осъзнала. Вместо това само взе ръката ми в своята и ме притегли към себе си.

— Толкова съжалявам, Роуз. Толкова, толкова съжалявам. Но не мога.

След това се оставих да ме поведе след себе си, вероятно за да ме нахрани. Но като седнах на масата в столовата и се загледах в чиниите върху подноса пред мен, от мисълта за ядене ми се повдигна много повече, отколкото ако наблизо имаше някой стригой. Тогава Лиса се отказа, осъзнала, че нищо не може да ми помогне, докато не разбера какво се е случило с Дмитрий. Отидохме в нейната стая и аз се строполих върху леглото. Тя приседна до мен, но аз не исках да говорим и скоро отново се унесох в сън.

Когато се събудих, заварих майка си до леглото.

— Роуз, отиваме да проверим пещерите. Не можеш да дойдеш с нас, но можеш да ни придружиш до границите на Академията, ако искаш.

Не очаквах да ми разрешат повече. Ако по този начин щях да узная дори минута по-рано какво се е случило с Дмитрий, трябваше да отида. Лиса реши да дойде с мен и ние поехме след групата от пазители. Още се чувствах дълбоко наранена от отказа й да излекува Дмитрий, но част от мен тайно се надяваше, че тя няма да се сдържи, като го види.

Пазителите сформираха многочислена група за проверка на пещерите, просто за всеки случай, макар да бяхме напълно сигурни, че стригоите са си отишли. Те бяха изгубили предимството си от изненадата и знаеха, че ако се върнем за нашите мъртви, ще имаме числено превъзходство. Тогава всички оцелели стригои щяха да загинат.

Пазителите прекосиха защитните пръстени, а ние останалите, които ги следвахме, спряхме точно на границата на Академията. Почти никой не проговори. Вероятно щяха да изтекат около три часа, преди да се върнат, имайки предвид времето за пътя до пещерите и обратно. Като се опитвах да не обръщам внимание на мрачното, оловно тежко предчувствие в мен, седнах на земята и отпуснах глава върху рамото на Лиса. Исках само минутите да текат по-бързо. Един от мороите, владеещ магията с огъня, беше стъкмил силен лагерен огън и всички се греехме на него.