Целуната от сянката

— Благодаря ти.

Без колебание, протегнах ръце и го прегърнах. Миризмата на водка едва не ме задуши, но чувствах, че му го дължа. Възползвах се от чувствата му към мен, за да постигна целите си. Той ме обгърна с ръце и ме задържа за миг в обятията си, преди да ме пусне. Докоснах с устни бузата му, преди да се разделим, и ми се стори, че дъхът му секна.

— Никога няма да забравя това — прошепнах в ухото му.

— Предполагам, че няма да ми кажеш къде отиваш? — попита Ейдриън.

— Не — поклатих глава. — Съжалявам.

— Просто изпълни обещанието си и се върни.

— Аз всъщност не използвах думата обещание — изтъкнах.

Той се усмихна и ме целуна по челото.

— Права си. Ще ми липсваш, малък дампир. Пази се. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Ще те чакам.

Благодарих му отново и си тръгнах. Не си дадох труда да му кажа, че може да му се наложи да чака доста дълго. Съществуваше голяма вероятност да не се върна никога.

На следващия ден станах рано, много преди останалата част от обитателите на кампуса да се събудят. Почти не бях мигнала. Преметнах чантата си през рамо и се запътих към главната дирекция в административната сграда. Канцеларията още не беше отворена, затова седнах на пода в коридора пред кабинета и зачаках. Огледах ръцете си и забелязах две малки златни точици върху нокътя на палеца ми. Това бяха останките от маникюра ми. Около двайсетина минути по-късно се появи секретарката с ключовете и ме пусна вътре.

— Какво мога да направя за теб? — попита тя, след като се настаних на стола пред бюрото й.

Подадох й купчината документи, които държах.

— Напускам.

Очите й се разшириха толкова много, че имах чувството, че ще изскочат от орбитите.

— Но… какво… не можеш… Потупах по купчината.

— Мога. Всичко съм попълнила.

Тя все още не се бе съвзела от смайването си, промърмори нещо, в смисъл че трябва да почакам, и изхвърча от стаята. След няколко минути се върна с директор Кирова. Очевидно Кирова бе осведомена накратко и ме изгледа неодобрително. Клюнестият й нос потрепери.

— Госпожице Хатауей, какво означава всичко това?

— Тръгвам си — осведомих я. — Напускам. Отписвам се. Все едно.

— Не можеш да го направиш.

— Е, очевидно мога, след като в библиотеката има формуляри за напускане. Попълнила съм всички графи най-надлежно.

Гневът й се стопи. На негово място се появи нещо по-тъжно и тревожно.

— Зная, че напоследък се случиха много неща — на всички ни е трудно да свикнем, — но това не е причина да се вземат прибързани решения. Ако не друго, сега повече от всякога се нуждаем от теб. — Звучеше почти умолително. Трудно бе да се повярва, че само преди шест месеца искаше да ме изключи от училището.