Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— Главно благородници — опитвам се да печеля време.
— Дамата отива ли?
Кимвам.
— Но кой ще я посрещне? Нали не френската кралица?
— Не — казвам неловко. — Кралицата не желае да я види, защото е родственица на майка ви. Сестрата на краля също не желае. Така че нашият крал ще трябва да се срещне с френския крал сам, а мистрес Болейн ще остане в нашата крепост в Кале и дори няма да влезе във Франция.
Тя изглежда озадачена от тази странна уговорка, както всъщност би бил всеки.
— А спътниците на баща ми?
— Обичайната свита — казвам смутено. После се налага да кажа истината пред бледото ѝ, обидено лице. — Взема Ричмънд.
— Ще заведе във Франция момчето на Беси Блаунт, но не и мен?
Кимвам мрачно.
— А херцогът на Ричмънд ще остане на посещение във Франция.
— На кого ще гостува?
Това е ключовият въпрос. Би трябвало да гостува на метресата на френския крал. Би трябвало да бъде настанен в домакинство с незаконородени благородници. Би трябвало да бъде събран в двойка с някого, като равен с равен, точно както ние изпращаме момчетата си да служат в къщите на нашите братовчеди и приятели, за да могат да научат мястото си в едно домакинство, равно на тяхното. По всички правила на благоприличието Ричмънд би трябвало да отиде в домакинство, съответстващо на неговото: къщата на незаконния син на някой благородник.
— Отива в свитата на краля — изричам през стиснати зъби. — А синът на краля на Франция ще дойде да отседне в нашия двор.
Не бих помислила, че е възможно лицето ѝ да стане още по-бяло, а ръката ѝ пропълзява към корема, сякаш е почувствала внезапно присвиване.
— В такъв случай той отива като принц — казва тя тихо. — Пътува с баща ми като принц на Англия, отсяда при френския крал като признат наследник; но аз съм оставена у дома.
Няма нищо за казване. Тя ме поглежда, сякаш се надява, че ще ѝ възразя.
— Родният ми баща иска да ме превърне в нищожество, сякаш никога не съм се раждала. Сякаш никога не съм живяла.
След този разговор замлъкваме. Мълчим, когато кожухарят от Лондон донася на Мери зимната ѝ наметка и ни казва, че кралят изпратил човек при кралицата да поиска накитите ѝ, за да ги носи лейди Ан в Кале. Кралицата първо отказала да ги предаде, после обяснила, че това са испански накити, след това заявила, че са нейни собствени накити, подарени ѝ от любящия ѝ съпруг, а не част от кралската съкровищница; а сетне, най-накрая победена, ги изпратила на краля, за да му покаже, че се покорява на волята му.
— Той иска ли моите? — пита ме Мери горчиво. — Имам броеница, която беше кръщелен подарък; имам златната верижка, която той ми подари миналата Коледа.
— Ако поиска, ще ги изпратим — казвам спокойно, давайки си сметка, че слугите слушат. — Той е кралят на Англия. Всичко е негово.
Докато си тръгва, обезсърчен от мрачното ни безразличие пред историята за накитите, кожухарят допълва, че Дамата не постигнала пълен успех, защото изпратила шамбелана си да вземе баржата на кралицата и той я отмъкнал от въжетата, привързващи я към кея, и поръчал да махнат от нея красивите резбовани нарове, да ги изгорят, а на тяхно място да гравират герба на Ан със сокола. Но очевидно тази стъпка дошла твърде много на краля. Той възроптал, че нейният шамбелан изобщо не е бивало да прави такова нещо, че баржата на Катерина била нейна собственост, че не е трябвало да ѝ я отнемат, и онази жена Болейн била принудена да се извини.
— Но какво иска той? — пита ме настойчиво кожухарят, сякаш имам отговор. — Какво иска той, в името Божие? Как така е редно и правилно тя да вземе накитите на старата дама, но не и баржата ѝ?
— Няма да я наричате „старата дама“ в къщата ми — изсъсквам му. — Тя е кралицата на Англия, и винаги ще бъде.
Дворецът Ричмънд, западно от Лондон
Есента на 1532 г.
Монтагю и Джефри не ми изпращат дори една лична бележка от Франция. Получавам бодро незапечатано писмо от Монтагю, който разказва за великолепните дрехи и гостоприемството, и успеха на преговорите. Всички се кълнат един на друг, че ще организират съвместен кръстоносен поход срещу турците, че са най-добри приятели, а сега вече били на път към дома.
Едва когато идва в Ричмънд да поднесе почитанията си на принцесата, Монтагю успява да ми разкаже, че по обратния път на връщане от Франция спрели да пренощуват в Кентърбъри, където Елизабет Бартън, Девата от Кент, успяла да премине през хилядна тълпа и покрай стражата, и да се добере до градината, където кралят се разхождал с Ан Болейн.
— Тя го предупреди — казва ми весело Монтагю. Стоим в нишата на един еркерен прозорец в покоите на принцесата. Стаята е необичайно тиха; дамите на принцесата се приготвят за вечеря, принцесата е в тоалетната си стая и камериерките ѝ избират бижутата. — Застана пред него, а после падна на колене, заговори много почтително и го предупреди за негово добро.