Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— Защо, какво ще се случи на Томас Мор? — питам много тихо.
Тя ме поглежда, а кафявите ѝ очи са потъмнели от скръб, сякаш е чула произнесена присъда.
— Бог да пази душата му — казва тя. — Аз също ще се моля за него. Бедният човек, бедният грешник. Говорих и със сина ви Реджиналд, и му казах, че ако е смел, по-смел, отколкото е бил всеки друг, храбростта му ще бъде възнаградена и той ще заеме мястото, на което е роден да бъде.
Хващам я под ръка и я отвеждам далече от двамата си сина.
— И кое е това място? — прошепвам.
— Той ще се издигне в йерархията на Църквата и ще го нарекат папа. Ще бъде следващият Свят Отец и ще види принцеса Мери на престола на Англия, а истинската религия — възстановена като единствената религия на Англия.
Не мога да го отрека: именно за това съм мислила и съм се молила.
— Знаете ли това със сигурност?
Тя среща погледа ми с такава спокойна увереност, че не мога да не ѝ повярвам.
— Бях удостоена с честта да получа видения. Бог ме удостои с правото да видя бъдещето. Кълна ви се, че видях всичко това да се случва.
Не мога да не ѝ повярвам.
— И как принцесата ще се възкачи на престола?
— С ваша помощ — казва тя тихо. — Самият крал ви е определил да я пазите и подкрепяте. Трябва да направите това. Никога не я оставяйте. Трябва да я подготвите да заеме трона, защото, повярвайте ми, ако не се върне при съпругата си, кралят няма да царува дълго.
— Не мога да слушам такива неща — казвам безцеремонно.
— Не ги съобщавам на вас — казва тя. — Изричам думите от видението си, а вие можете да слушате или не, както желаете. Бог ми каза да проговоря, гласно; това ми е достатъчно.
Тя прави пауза.
— Не ви казвам нищо, което да не съм казала на самия крал — напомня ми. — Заведоха ме при него, за да може да узнае какви са виденията ми. Той спореше с мен, каза ми, че греша; но не ми нареди да мълча. Аз ще говоря, а който иска да научи истината, може да слуша. Онези, които искат да останат в мрак, криволичещи из пръстта като Кърта, могат да го сторят. Бог ми каза, а аз казах на краля, че ако напусне съпругата си, кралицата, и се ожени привидно за коя да е жена, тогава няма да живее нито ден, нито час след мнимата си сватба.
Тя кимва, поглеждайки ужасеното ми лице.
— Казах тези думи на самия крал, а той ми благодари за съвета и ме изпрати да си вървя у дома. Позволено ми е да говоря такива неща, защото те са Божие слово.
— Но кралят не се отклони от пътя си — посочвам. — Може да е слушал, но не се върна при нас.
Тя свива рамене.
— Той трябва да постъпи, както смята за уместно. Но аз го предупредих за последствията. Денят ще дойде, а когато дойде този ден, вие трябва да сте готова, принцесата трябва да бъде готова, а ако тронът не ѝ бъде предложен, тя ще трябва да си го вземе — клепачите ѝ потрепват, и за момент виждам само бялото на очите ѝ, сякаш всеки момент ще припадне. — Ще трябва да язди коня си начело на своите войници, ще трябва да укрепи дома си. Ще влезе в Лондон на бял кон, а народът ще я приветства — тя примигва, и лицето ѝ изгубва унесеното си, сънливо изражение. — А вашият син — тя кимва с глава към Монтагю, който чака в дъното на параклиса, — ще бъде до нея.
— Като неин военачалник?
Тя ми се усмихва.
— Като принц-консорт — думите ѝ се отронват в глъхнещата тишина на параклиса. — Той е бялата роза, във вените му тече кралска кръв, сродник е на всеки херцог в кралството, той е пръв сред равни, ще се ожени за нея и ще бъдат короновани заедно.
Зашеметена съм. Извръщам се от нея, а Монтагю веднага идва до мен.
— Отведи я — нареждам. — Казва твърде много. Изрича опасни истини.
Тя се усмихва, напълно невъзмутима.
— Не говорете за синовете ми — нареждам ѝ. — Не говорете за нас.
Тя свежда глава, но не обещава.
— Ще я отведа обратно в „Сион“ — предлага Джефри. — В абатството са много впечатлени от нея. Разучават заедно с нея стари документи, легенди. А стотици хора идват до вратите на абатството да ѝ поискат съвет. Тя им казва какво е вярно. Говорят за пророчества и проклятия.
— Е, не и ние — заявявам. — Ние никога не говорим за такива неща. Никога.
Дворецът Ричмънд, западно от Лондон
Лятото на 1532 г.
Тежко е утрото, когато се връщам от Лондон и съобщавам на принцесата, че баща ѝ заминава на голям съвет във Франция през октомври и взема двора си; но не и нея.
— По-късно ли ще го последвам? — пита тя с надежда.
— Не — казвам. — Не, няма да го последвате. А майка ви, кралицата, също няма да присъства.
— Баща ми взема само свитата си?