Аленото цвете и бялото

Все още зашеметена, Шугър отива към френските прозорци, наблюдавайки своето разделено на четири отражение, докато приближава към стъклото. Стъклата са разположени под малко различни ъгли, така че четирите части от отражението не се срещат напълно до момента, в който тя застава толкова близо до него, че то избледнява и изчезва. Отвън се вижда малка, оградена със стени градинка, с пищно избуяла… о, просто с някаква зеленина, живо доказателство, че това е новият й дом, в долния етаж на къщата, в далеч по-озеленен квартал от онзи, в който се намира Силвър Стрийт. Съмненията я напускат, възторгът отново я обзема.

— О, Уилям! — възкликва тя отново. — Наистина ли всичко това е само за мен?

— Да, да — казва той през смях. — Само за нас двамата. Платил съм го за доживотно ползване.

— О, Уилям!

И тя хуква отново из къщата, сваля ръкавиците си и ги хвърля една след друга на пода, за да може да плъзне пръсти по гърбовете на книгите в библиотеката и по релефните бонбонени ленти на тапетите. Минава тичешком от стая в стая, докато Уилям я следва, и във всяка стая изпълнява някакъв празничен танц, съпроводен с опознаване чрез докосване. Уилям е накупил за нея толкова много неща! Жилището е претъпкано с всевъзможни вещи — полезни и безполезни, красиви и грозни, практични и непрактични, но до една много скъпи, доколкото Шугър може да прецени.

— Нека ти покажа, нека ти покажа — повтаря той непрекъснато. — Има и баня с топла вода. Ползването е много просто. Дори дете…

И той демонстрира начина, по който тя може да се възползва от лукса, предлаган от модерните времена, без да се излага на опасност от злополуки.

— А сега повтори — настоява той, защото тя все още е доста объркана. — Искам да се убедя, че разбираш.

И тя разбира, наистина разбира.

Докато мисълта за богатството, което Уилям е инвестирал в нея, се избистря в съзнанието на Шугър, тя се движи все по-бързо и по-бързо, изпълнява своите пируети из стаите, от масите до скриновете, а оттам до библиотеките, потрива гръб в стените като разгонено животно. Вместо думи издава само възторжени писъци и стонове, докато накрая Уилям я хваща за китката и я отвежда към леглото — чудовищно огромна мебел, още по-пищно украсена от онази, която и двамата познават толкова добре.

Той забелязва как тя оглежда замислено горната табла на леглото, докато разкопчава обувките си — тук няма огледала, единствено полираното тъмно дърво може да отрази телата им. Уилям се смръщва, питайки се дали е взел вярното решение — не можа да се принуди да нареди да пробият грубо лъскавото тиково дърво, за да прикрепят огледало върху него. Безспорно, той беше обмислил и тази възможност, припомняйки си колко обича да вижда в огледалото над старото легло на Шугър собствената си мъжественост, която потъва в нея и се появява отново, лъснала от влага. Стигна дори дотам, че каза на дърводелеца: