Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Струва ми се, че множенето е предостатъчно, не мислите ли? — въздъхва госпожа Фокс. — Справили сме се чудесно със заселването на света, не е ли така — изпълнили сме го с уплашени и гладни човешки същества. Сега въпросът е какво да правим с всички тях…
— Но все пак — чудото на новия живот…
— О, Хенри, ако само можехте да видите… — тя се кани да заговори за преживяното по време на работата си в Дружеството за спасение, но се отказва; дори на нея й се струва прекалено да описва над чашите с какао болни от едра шарка деца, натъпкани в гардеробите на проститутките и мъртви бебета, гниещи в Темза.
— Наистина, Хенри — продължава тя. — Няма нищо чак толкова изключително в раждането на едно дете. От друга страна, проявите на истинско милосърдие… Може би трябва да се опитате да си представите всяко добро дело като яйце, а нас, жените, като кокошки. Когато са оплодени, яйцата не вършат никаква друга работа, освен да създават още пилета, а колко полезно може да бъде едно неоплодено яйце! А колко много яйца може да снесе дори само една кокошка!
Хенри се изчервява до уши, поаленялата плът се откроява привлекателно под златистата му коса.
— Шегувате се, нали?
— Съвсем не — усмихва се тя. — Не сте ли чували как ме описват вашите приятели Бодли и Ашуел? Сериозна до смърт — внезапно тя се отпуска назад на стола, главата й клюмва уморено.
Хенри я наблюдава, смутен и очарован, как диша тежко, а гърдите й се надигат над корсета — малки издутини, очертани под меката тъкан.
— Г-госпожо Фокс? — заеква той. — Добре ли сте?
Когато доктор Кърлоу се появява в кабинета на Уилям Ракъм, той е приет учтиво, но без излишно страхопочитание. Това потвърждава за него промените, които вече е отбелязал в домакинството на Ракъмови (които се отнасят и до мястото, което той заема в него) по време на последните си визити. Сложен е край на разговорите в удобните кресла, никой вече не му предлага пури, никой не му засвидетелства уважение. Днес доктор Кърлоу има чувството, че е повикан по-скоро в качеството си на разносвач на лекарства, вместо да бъде поканен като виден учен по въпросите за слабостите на духа.
— Тя сигурно вече спи — казва той.
— Чудесно — отвръща Ракъм. — Надявам се да ме извините, че не бих искал да обсъждаме подробности около последния рецидив на болестта на жена ми. Ако изобщо става дума за рецидив.
— Както желаете.
„Извинете ме също така, продължава на ум Уилям, ако ви отпратя, преди отново да намекнете, че Агнес трябва да бъде изпратена в приют за душевноболни. Аз съм богат човек и мога да се справя с всичко между стените на собствения си дом. Ако Агнес полудее и има нужда от болногледачки, ще назнача болногледачки. Ако някой ден загуби ума си дотам, че ще трябват санитари да я удържат, мога да си позволя да назнача и санитари. Аз съм надраснал проявите на съжаление от себеподобните си, докторе; не се самозабравяйте“.
После уведомява доктора, че от днес нататък визитите му вече няма да бъдат ежеседмични, а ежемесечни, благодари му и го предава на грижите на Лети. Остава с впечатлението, че е забелязал чувство на унижение, изписано по лицето на излизащия лекар — но впечатлението му е погрешно; хора като доктор Кърлоу са свикнали да виждат важността на собствената си личност отразена като в огледало по толкова много човешки лица, че ако едно от тези огледала внезапно представи недотам ласкателно отражение, те незабавно се обръщат към друго. Следващият пациент, при когото трябва да отиде докторът, е една стара дама, която го боготвори; той ще се погледне в огледалото на Ракъмови някой друг път, когато светлината е по-различна. Агнес Ракъм е обречена; достатъчно е да чака търпеливо.
След като успява да се отърве от Кърлоу, Уилям се замисля дали да не провери дали жена му спи спокойно, но се отказва, защото знае, че тя мрази той да влиза в спалнята й. Въпреки това той се надява тя да се чувства по-добре, и дори си представя умиротвореното й лице.
Колкото и да е странно, откакто познава Шугър, му е много по-лесно да мисли за Агнес с далеч по-голяма нежност и търпимост, отколкото преди; за него тя вече не е тежко бреме, а по-скоро някакъв вид предизвикателство. Също както ръководенето на парфюмериите „Ракъм“, което на времето му се струваше досадно и непосилно, благодарение на куража, който му даде Шугър, сега за него е вълнуващо приключение. Така и победата над болестта на Агнес се превръща за него в доказателство за собствените му сили. Той знае какво обича малката му женица; ще й осигурява всичко, каквото пожелае. Знае и какво ненавижда — и ще се постарае то да й бъде спестено.