Покана за екзекуция (Романи)

5

През тези необикновени първи десет години на века фантастично се смесваше новото със старото, либералното с патриархалното. Фаталната нищета с фаталистичното богатство. Неведнъж се бе случвало по време на закуска в обширната, с много прозорци трапезария във Вира, облицована с орехова ламперия, бюфетчикът Алексей да се наведе с угрижен вид към баща ми, съобщавайки му шепнешком (ако имаше гости, шепотът ставаше особено фъфлещ), че са дошли селяни и го молят да излезе при тях. Татко бързо преместваше салфетката от коленете си върху покривката, извиняваше се на мама и ставаше от масата. Един от източните прозорци гледаше към края на градината пред главния вход; оттам долиташе учтиво бръмчене — невидимата тумба приветствуваше господаря. Прозорците бяха затворени заради горещината и смисълът на преговорите не можеше да се разбере; селяните вероятно искаха разрешение да окосят или да отсекат нещо и ако татко веднага се съгласеше, както често се случваше, говорът се надигаше отново и по старинния руски обичай яките ръце разлюляваха тате и го подхвърляха няколко пъти.

В трапезарията междувременно ни казваха — на мен и братчето ми — да продължаваме яденето. Мама, готова да хване с два пръста от вилицата късчето говеждо, надничаше долу, под воланите на покривката, там ли е нейният сърдит и капризен дакел. „Un jour ils vont le laisser tomber“29, отбелязваше M-lle Golay, наперена стара песимистка, някогашна гувернантка на мама, продължаваща да живее в дома ни, винаги вкисната, винаги в ужасни отношения с детските англичанки и французойки. Внезапно, загледан от мястото си през източния прозорец, ставах очевидец на забележителен случай на левитация. Там, зад стъклото, се появяваше за секунда в легнало положение, тържествено и удобно просната във въздуха, едрата фигура на татко; белият му костюм леко се ветрееше, прекрасното му невъзмутимо лице бе извърнато към небето. Два, три пъти той се възнасяше сред възклицанията и „ура“-то на невидимите подхвърлящи, третият полет бе още по-висок от втория и ето за последен път го виждам излегнат по гръб върху индиговия фон на знойното пладне също като онези небесни обитатели, внушителни по размери, ç одеяния, поразяващи с изобилните си и могъщи дипли, дето се реят по черковните сводове сред звездите, докато долу една от друга се запалват восъчните свещи в смъртните ръце и образуват рой светлинки сред омарата на тамяна, и йерейят чете за упокой и памет, и лъскавите траурни лилии закриват лицето на тогова, който лежи там сред сдаващите светлинки в още незатворения ковчег.