Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
3
За да разположа правилно във времето някои мои ранни спомени, се налага да се ориентирам по кометите и по затъмненията, както постъпва историкът, когато датира откъслеците от саги. Но в някои случаи хронологията поляга в краката ми с любов. Виждам например такава картина: катеря се като жаба по черните, мокри крайморски скали; мис Норкът, морна и печална гувернантка, мислейки, че я следвам, се отдалечава с брат ми покрай брега; катеря се и повтарям като някакво пламенно, красноречиво, утоляващо душата ми заклинание обикновената английска дума „чайлдхуд“ (детство); познатият звук постепенно става нов, особен и накрая се омагьосва, когато в моя малък, препълнен и кипящ мозък към него се присъединяват и други „худ“ — „Робин Худ“ и „Литъл Ред Райдинг Худ“ (Червената шапчица), и кафявата какавида („худ“) на гърбавата фея. В скалата има впадинки, пълни с топла морска водичка, и както си приказвам сам, сякаш правя магия на тези лазурни купели.
Това място, разбира се, е Абация25, на Адриатика. Малко по-рано в кафенето на фиумското пристанище, когато вече ни сервираха поръчката, татко видя на съседната маса двамина японски офицери — и веднага си излязохме, обаче успях да лапна цяла топка лимонов сладолед, която така и отнесох под набъбващото си от болка небце. Значи е 1904 година, на пет години съм. Лондонското списание, за което се е абонирала мис Норкът, с наслада възпроизвежда рисунките на японските кореспонденти, които показват как ще потъват наглед съвсем подобните на играчки — поради стила на японската живопис — влакове на русите, ако те решат да прекарат релси по байкалския лед.
Впрочем в паметта ми има и по-ранна връзка с тази война. Веднъж в началото на същата година в нашата петербургска къща ме поведоха надолу от детската стая към бащиния кабинет да ме представят на генерал Куропаткин, с когото баща ми беше в приятелски отношения. В желанието си да ме позабавлява набитият гост изсипа до себе си на отоманката десетина кибритени клечки и ги нареди на хоризонтална черта, като повтаряше: „Ето — това е морето, когато е тихо.“ После бързо сключи под ъгъл всяка двойка клечки, хоризонтът се превърна в начупена линия и той рече: „А ето — това е морето през буря.“ Насмете клечките и се накани да покаже друг фокус — може би по-хубав, но ни попречиха. Слугата въведе адютанта му, който му доложи нещо. Куропаткин изпъшка напрегнато и както се казва, на бърза ръка скочи от отоманката, при което разпилените клечки подскочиха след него. През този ден беше назначен за върховен главнокомандуващ на Далекоизточната армия.
Петнайсет години по-късно малкият магичен случай с клечките получи особения си епилог. По време на бягството на баща ми от завзетия от болшевиките Петербург на юг през една снежна нощ, когато преминавал някакъв мост, го спрял селянин с прошарена брада и с тежък овчи кожух. Старецът поискал огънче, но баща ми нямал кибрит. Изведнъж те се познали. Не е там работата дали изпадналият на вид Куропаткин е успял, или не, да избегне съветския си край (енциклопедията мълчи, сякаш се е задавила с кръв). По-интересното за мен е логичното развитие на темата за кибритените клечки. Онези някогашните, вълшебните, които ми беше показал, отдавна са се изгубили; погина и неговата армия; някъде потъна всичко; потъна, както пропадаха през слюдения тънък лед моите локомотиви с пружинка, когато, доколкото си спомням, се мъчех да ги пускам по замръзналите локви в градината на висбаденския хотел през зимата на 1904–1905 година. Именно да открие и да проследи през целия си живот развитието на такива тематични плетеници е според мен най-важната задача на мемоариста.
25
Курортно градче в Италия близо до гр. Фиуме. — Б.р.