Покана за екзекуция (Романи)

Въставам решително против всичко това. Готов съм да манифестирам пред своето земно естество с груб надпис под дъжда като засегнат служител. Колко пъти за малко да си изкълча ума, напъвайки се да забележа поне най-слабия лъч на личното сред безличната тъма от двете страни на живота! Готов бях да споделя вярата на последния шаман, само и само да не се откажа от вътрешното си убеждение, че не се съзирам във вечността само поради земното време, заобиколило живота с висока стена. Изкатервах се мислено до сивата от звезди далечина — но дланта ми се плъзваше все по същата непроницаема гладка повърхност. Струва ми се, че опитах всички начини освен самоубийството. Отказвах се от лицето си, за да проникна като най-обикновено привидение в света, съществувал преди мен. Примирявах се с унизителното съседство на романистките, бръщолевещи за разни йоги и атлантиди. Търпях дори отчетите за спиритичните преживелици на някакви английски полковници на служба в Индия, дето доста ясно помнели предишните си въплъщения под ивите на Лхаса23. В търсенето на ключ и разгадка задълбавах в най-ранните си сънища — и щом заговорих за сънищата, моля да се отбележи, че категорично отхвърлям фройдовщината и цялата й назадничава средновековна основа с маниакалното й ровене за полова символика, с мрачните й ембриончета, които дебнат от природните си засади мрачното родителско съвкупление.

В началото на изследванията ми върху миналото не бях разбрал още, че безграничното на пръв поглед време всъщност представлява кръгла крепост. Като не можах да проникна в своята вечност, обърнах се към изучаване на крайграничната й ивица — най-ранното си детство. Виждам пробуждането на самосъзнанието като върволица просветвания с намаляващи паузи. Те се сливат в цветни отвори, в географски форми. Научих се да броя и да говоря почти едновременно и откритието, че аз съм аз, а моите родители са те, се свърза у мен непосредствено с понятието за отношението на тяхната възраст към моята. Ето включвам този ток и съдейки по плътността на слънчевата светлина, която веднага залива паметта ми по длановидния й рисунък, явно в зависимост от прераждането и трепета на лопатовидните дъбови листи, през които тя пада върху пясъка, смятам, че моето самооткриване е станало на село, през лятото, когато съм задал някакви въпроси и съм сравнил наум точните отговори, получени от баща ми и майка ми — между които се появявам изведнъж на сенчестата паркова алея. Всичко това отговаря на теорията за онтогеничното повторение на изминатото. А филогенично у първия човек самоосъзнаването не може да не е съвпаднало с появата на чувството за време.