Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
Въставам решително против всичко това. Готов съм да манифестирам пред своето земно естество с груб надпис под дъжда като засегнат служител. Колко пъти за малко да си изкълча ума, напъвайки се да забележа поне най-слабия лъч на личното сред безличната тъма от двете страни на живота! Готов бях да споделя вярата на последния шаман, само и само да не се откажа от вътрешното си убеждение, че не се съзирам във вечността само поради земното време, заобиколило живота с висока стена. Изкатервах се мислено до сивата от звезди далечина — но дланта ми се плъзваше все по същата непроницаема гладка повърхност. Струва ми се, че опитах всички начини освен самоубийството. Отказвах се от лицето си, за да проникна като най-обикновено привидение в света, съществувал преди мен. Примирявах се с унизителното съседство на романистките, бръщолевещи за разни йоги и атлантиди. Търпях дори отчетите за спиритичните преживелици на някакви английски полковници на служба в Индия, дето доста ясно помнели предишните си въплъщения под ивите на Лхаса23. В търсенето на ключ и разгадка задълбавах в най-ранните си сънища — и щом заговорих за сънищата, моля да се отбележи, че категорично отхвърлям фройдовщината и цялата й назадничава средновековна основа с маниакалното й ровене за полова символика, с мрачните й ембриончета, които дебнат от природните си засади мрачното родителско съвкупление.
В началото на изследванията ми върху миналото не бях разбрал още, че безграничното на пръв поглед време всъщност представлява кръгла крепост. Като не можах да проникна в своята вечност, обърнах се към изучаване на крайграничната й ивица — най-ранното си детство. Виждам пробуждането на самосъзнанието като върволица просветвания с намаляващи паузи. Те се сливат в цветни отвори, в географски форми. Научих се да броя и да говоря почти едновременно и откритието, че аз съм аз, а моите родители са те, се свърза у мен непосредствено с понятието за отношението на тяхната възраст към моята. Ето включвам този ток и съдейки по плътността на слънчевата светлина, която веднага залива паметта ми по длановидния й рисунък, явно в зависимост от прераждането и трепета на лопатовидните дъбови листи, през които тя пада върху пясъка, смятам, че моето самооткриване е станало на село, през лятото, когато съм задал някакви въпроси и съм сравнил наум точните отговори, получени от баща ми и майка ми — между които се появявам изведнъж на сенчестата паркова алея. Всичко това отговаря на теорията за онтогеничното повторение на изминатото. А филогенично у първия човек самоосъзнаването не може да не е съвпаднало с появата на чувството за време.
Тогава, веднага щом добитата формула на моята възраст, свежозелената тройка върху златен фон се срещна в слънчевото течение на алеята с родителските цифри, със сенчестите трийсет и три и двайсет и седем, аз изпитах животворен потрес. При това второ кръщение, по-действително от първото (извършено сред воплите на полуудавения полувиктор — мама успяла звънко, иззад вратата, да поправи пипкавия протопоп Константин Ветвеницки), се почувствувах потопен в блеснала и неподвижна среда, а именно в чистата стихия на времето, която споделях — както споделяш сред вълните ярката морска вода — с другите къпещи се в нея същества. Тъкмо тогава разбрах изведнъж, че двайсет и седем годишното създание в нещо бяло-розово и меко, хванало лявата ми ръка — е моята майка, а трийсет и три годишното създание в бяло-златно и твърдо, стиснало дясната ми ръка — е баща ми. Те вървяха, между тях вървях аз, ту ситнех пъргаво, ту пристъпях от слънчево резенче до слънчево резенче и отново ситнех посред пътеката, в която сега от смехотворната далечина разпознавам една от алеите — дълга, права; обрамчена от дъбчета — те прерязваха „новата“ част от огромния парк в нашето петербургско имение. Беше на рождения ден на татко, на двайсет и първи юли, според нашия календар, 1902 година: загледан натам от страшно далечния, почти необитаем хребет на времето, се виждам през този ден възторжено да празнувам зараждането на сетивния живот. Преди това двамата ми водачи, и левият, и десният, дори да са съществували в мъглявините на моето най-ранно детство, са се появявали там само инкогнито, като нежни аноними, но сега, при съзвучието на трите цифри, стегнатата, обла, издуто-лъскава кавалергардска ризница върху гърдите и гърба на татко изгря като слънце, а отляво като дневна луна увисна чадърчето на мама; и после в течение на много години продължих живо да се интересувам от възрастта на родителите си, да я държа пред погледа си като неспокоен пътник, който, за да провери новия си часовник, все пита спътниците си колко е часът.
23
Или Ласа — столица на Тибет; седалище на далай лама. — Б.р.