Вина

— Възразявам! — Дженкинс трябваше да опита, но знаеше, че няма големи шансове. Свидетелят ѝ започваше да се огъва.

Фаръл зададе въпроса по друг начин.

— Когато видяхте колата от другата страна на улицата, това в началото на разходката ли беше, или по-скоро към края?

— Към края. Връщах се на моята улица.

— И уличните лампи светеха, нали?

След още едно колебание Балиан отговори:

— Току-що ги бяха светнали.

— Току-що ги били светнали. Значи още е било светличко навън?

— Да, виждах ясно.

— Сигурен съм в това, но и малко съм объркан. Не казахте ли преди малко, че сте се разхождали един час и като сте се върнали, вече е било тъмно? Не казахте ли така на госпожа Дженкинс?

— Да, така казах.

— А тази улица, на която живеете — „Казитас“ — голямо ли е разстоянието от къщата на семейство Мъри, където сте видели колата, до вашия дом?

— Не, седем или осем къщи.

— Продължихте ли си разходката, след като видяхте колата пред дома на семейство Мъри? Не спряхте ли за нещо, да си поговорите с някого?

— Не.

— И казвате, че е било тъмно, когато сте се прибрали?

— Да.

— Ами аз направо съм объркан. Бихте ли обяснили на мен и на всички останали — как може да е било светло или както вие казвате току-що стъмнило се, когато сте били на разстояние седем-осем къщи от дома ви?

— Казах, че светеха лампите.

— Казахте го наистина, господин Балиан. Но и казахте, че току-що са ги светнали или с други думи, навън е било все още светло. Но вън не е било светло, нали? Било е тъмно.

— Казах, че лампите светят, нали? — повтори той, гласът му беше заядлив, треперещ. — Не съм излъгал. Видях онази кола! Видях табелката. Беше същата кола, която видях на другия ден.

Война, помисли си Фаръл. Само така може да се нарече това. Той продължи да настъпва.

— И казахте, че е била кафява, нали? Знаете със сигурност, че колата, която сте видели предишната вечер, е била кафява, защото е била със същите табелки.

— Да.

— Когато онази вечер видяхте колата за пръв път, можахте ли да познаете какъв цвят е?

— Що за въпрос е това? Разбира се, че беше кафява. Същата кола беше.

— Не е ли възможно да е била тъмносиня, черна или друг тъмен цвят?

— Не, кафява беше!

Фаръл спря да почине за момент. Върна се до масата, прегледа някои бележки, обърна се.

— Носите ли очила, господин Балиан?

Свидетелят беше забил лакти в облегалките на стола, главата му бе хлътнала между раменете, целият беше потънал в костюма си.

— Нося очила за четене.

— А иначе виждате нормално?

— Да.

— Абсолютно нормално зрение?

Още една мъчителна пауза.

— Почти. Не ми трябват очила да карам. Добре си виждам, млади човече.

— За човек на вашата възраст сигурно. На колко години сте между другото?

Балиан се гордееше с отговора.

— На седемдесет и девет и виждам толкова добре, колкото и вие.

Фаръл замълча и пое дъх. Не искаше Балиан да започне да крещи, но трябваше да продължи. Още няколко удара и щеше да го довърши.