Бавачката на ангели [bg]

– Не. Всъщност мислех да застрелям само себе си. Просто исках да се позабавлявам преди това. Да ви сплаша малко.

– Защо искаше да си отнемеш живота? – попита Леон, гледайки топло стария си приятел.

Въпреки високото си положение в обществото, Пърси беше крехък. Още в интерната Леон имаше чувството, че някой ден ще го види как се разпада. Цяло чудо, че това още не се беше случило. Лесно бе да се предвиди, че на Пърси ще му е трудно да се справя със спомените за миналото, но пък може би беше надарен със способността да живее, отричайки истината.

– Севастиан ми отне всичко. И Пютан ме напусна. Ще бъда обект на присмехулство!

Севастиан разпери ръце.

– Боже, кой казва „присмехулство“ в днешно време?

Бяха като деца. Леон ясно го съзнаваше. Развитието на всички се бе забавило. Все още се намираха там, в спомените си. Знаеше, че в сравнение с тях е извадил късмет. Погледна мъжете пред себе си и видя момчетата, които бяха едно време. Колкото и странно да беше, той ги обичаше. Петимата бяха споделили преживяване, което ги промени из основи и формира живота им. Връзката помежду им беше толкова силна, че нямаше как да бъде прекъсната. Леон винаги бе знаел, че ще се завърне, че този ден ще дойде, но не вярваше, че Ия ще застане до него. Храбростта ѝ го изненада. Може би подсъзнателно бе предпочел да я подценява, за да не се чувства виновен, че тя жертва най-много от всички тях.

И защо Юсеф бе човекът, който се осмели да се изправи и да придружи полицаите? Леон мислеше, че знае отговора на този въпрос. Още когато Юсеф влезе през вратата, в очите му се четеше, че е готов да умре. Леон добре познаваше този поглед. Беше го видял на Еверест, когато ги застигна бурята, както и в спасителните лодки, когато корабът им потъна в Индийския океан. Това беше погледът на човек, който се е примирил със смъртта.

– Не смятам да участвам в това – каза Йон, след което се изправи, оправяйки ръбовете на панталона си. – Този фарс продължи твърде дълго. Ще отрека всичко, няма доказателства. Каквото и да кажеш на полицията, говори за себе си.

– Йон Холм? – обади се глас откъм вратата.

Йон се обърна натам.

– Бертил Мелберг. Само това липсваше. Какво искаш? Ако възнамеряваш да ми говориш със същия тон като последния път, най-добре се обърни към адвоката ми.

– Не коментирам предния ни разговор.

– Чудесно. Тогава се прибирам у дома. Беше ми приятно да се видим.

Йон тръгна към вратата, но Мелберг застана на пътя му. Зад него се появиха още трима мъже, като един от тях държеше голям фотоапарат и правеше снимка след снимка.

– Ще трябва да дойдеш с мен – каза Мелберг.

Йон въздъхна.

– Що за глупости? Това е тормоз, нищо друго. Обещавам ви, че ще си понесете последствията.

– Арестуван си за заговор за убийство и трябва да дойдеш с мен незабавно – каза Мелберг и се усмихна широко.

Леон следеше спектакъла от инвалидната си количка. Пърси и Севастиан също наблюдаваха напрегнато случващото се. Йон, чието лице беше станало яркочервено, опита да си пробие път, но Мелберг го обърна към стената, събра непохватно ръцете му и му сложи белезници. Фотографът продължаваше да снима, а другите двама мъже се приближиха.