Тайната порта [bg]

Силия проследи погледа й. Двете фигури се спряха. Не говореха много, но стояха близо един до друг, загледани в морето и в корабите, които се носеха като хартиени лодчици по далечния хоризонт.

— Вярно ли е, че тя го е обичала? — думите излязоха, преди Силия да успее да ги спре.

— Любов? — по лицето на валиде премина сянка на слисване. — Че какво общо има любовта с всичко това? Любовта е за поетите, глупаво дете! За нас най-важното не е било никога любовта, а оцеляването. Тя го е спасила, между другото. Или поне така смята той.

— Как?

— Някога, много отдавна. В пустинята.

— В пустинята?

— Да. След като го кастрирали. Преди много, много време.

Валиде откъсна няколко листчета от розата и ги подхвърли във въздуха, където вятърът ги завъртя.

— Неговата Лили. Неговата Лала. Неговата Ли!

„Ами аз? Какво ще стане с мен? — помести се на мястото си Силия. — Надявам се ще ми каже какво е намислила за мен?“ Но валиде не каза нищо. Под тях лодките и корабчетата се движеха напред-назад между двата бряга на Златния рог. Чукането откъм Портата на птичарника беше престанало. В неподвижната градина изведнъж се възцари пълна тишина.

Накрая Силия не издържа и безразсъдно изтърси:

— Тези договори…

— Какво за тях?

— Чух да говорят, че не са само за търговски права.

— Така ли?

— Че въз основа на тях всеки англичанин, който е попаднал в плен, трябва да бъде освободен при условие, че английската страна възстанови изцяло парите, които са платени за него. Вярно ли е това?

— Да, така беше. Но не трябва да забравяш, че през последните четири години този договор не беше в сила и не е подновяван от смъртта на стария султан насам.

На борда на „Хектор“ — търговският кораб, който беше толкова голям, че на неговия фон всички останали морски съдове наоколо приличаха на джуджета, Силия различи миниатюрни фигурки, които се тълпяха по такелажа и мачтите, а високо горе, в наблюдателния кош, стоеше самотен моряк.

— Виждам, че английският кораб се подготвя за завръщане у дома — изрече накрая валиде.