Господарят на дъжда [bg]

На лицето й се изписа отчаяние. Вдигна ръка към лицето си, после я отпусна.

— Обърнах се и той беше изчезнал. Един мъж дойде и ми каза, че са го откарали в сиропиталището. Веднъж седмично отивам у Лу и един от хората му ме закарва някъде — невинаги на едно и също място. Вкарват ме в някоя стая и през прозореца гледам как Алексей си играе. Не ми позволяват да говоря с него или да му предам нещо, оставят ме да го погледам няколко минути и ме отвеждат. Ако не им се подчинявам, е ясно какво ще му направят.

Фийлд очакваше да продължи, но Наташа замълча, стоеше като хипнотизирана. Тишината бе нарушена от бръмченето на кола по улица „Жофр“, градът се пробуждаше. Той пристъпи към Наташа.

— Не мога да те убедя да ми се довериш, но мисля, че мога да ви измъкна.

Тя вдигна поглед.

— Ако не направим нещо, всички ще загинем. И тримата. Маклауд ми даде срок до обяд.

— Защо теб?

— Убиха партньора ми. Снощи. Опитаха се да убият и мен. — Прочисти гърлото си. — Ако не ми повярваш, какъв живот можеш да осигуриш на Алексей в сиропиталището и след това?

Тя не отговори.

— Знаеш ли какво обича да прави Лу с момченцата от сиропиталищата?

Изведнъж тя се хвърли върху него, притисна глава до гърдите му и заби дългите си, кокалести пръсти в раменете му. Миризмата й го обгърна, косата й се навря в устата и очите му. Той я прегърна, после се опита да я отблъсне, но тя не го пускаше.

Фийлд хвана пръстите й и се освободи от прегръдката й. Вгледа се в очите й, където се четеше объркване, облекчение и колебание.

— Трябва да правиш точно каквото ти кажа.

— Не съм дете.

— Имаме право само на един опит. Къде е Алексей?

Тя поклати глава.

— Сигурно имаш някакво предположение.

Наташа се втренчи в него и сега в очите й се четеше само страх. Фийлд се опита да не издава своя.