Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Студът навън зашлеви Егвийн през лицето и проникна под пелерината й; нощницата й я предпази толкова, все едно беше копринената на Халима. Въпреки дебелата кожа на обувките и вълната на чорапите, краката й все едно че бяха боси. Пипалата на мразовития въздух се загърнаха около ушите й въпреки дебелата лисича козина на качулката. С неутолим копнеж за топлата постеля, тя напрегна сетни усилия, за да преодолее вледеняващия студ. Облаци затискаха небето и лунните сенки се стелеха над блестящата белота, покрила земята — гладка пелена, прекъсната тук-там от тъмните купчини на шатри и малко по-високите силуети на покритите с чергила фургони, чиито колела сега бяха подменени с дълги дървени плазове. Повечето фургони вече не стояха подредени встрани от шатрите, а бяха останали там, където ги бяха разтоварили. Никой не бе намерил сърце да накара фургонджиите да положат дори това дребно допълнително усилие в края на изнурителния ден. Нищо не помръдваше освен белите, плъзгащи се сенки. Широките пъртини, утъпкани през лагера, бяха празни. Тишината беше така свежа и дълбока, че тя почти съжали, че трябва да я наруши.
— Какво има? — попита Егвийн тихо и хвърли предпазлив поглед към малката шатра наблизо — споделяха я трите й лични прислужнички: Чеза, Мери и Селаме. И тя беше стихнала и тъмна като останалите. Умората беше загърнала целия стан така дебело, както и снегът. — Не е някое поредно разкритие за Родството, надявам се. — Изтърси го и изцъка с досада. И тя се бе изтощила до крайност от дългите мразовити дни на седлото и недостатъчния, мъчителен сън, иначе нямаше да го каже. — Извинявай, Сюан.
— Не е нужно да ми се извинявате, майко. — Сюан също заговори тихо и се огледа да не би някой да ги следи от околните сенки. И двете не желаеха да им се наложи да обсъждат Родството пред Съвета. — Знам, че трябваше да ви уведомя по-рано, но ми се стори дреболия. Не очаквах, че някое от тези момичета ще си позволи да говори с тях. Толкова много неща имам да ви кажа. Ще трябва май да се опитам да подбера най-важното.
Егвийн едва се сдържа да не въздъхне. Това беше почти дума по дума извинението, което Сюан й поднасяше винаги. Е, поне много пъти досега. Това, което имаше предвид, беше, че се стреми да напълни главата на Егвийн с най-същественото от двадесетгодишния си опит на Айез Седай, повече от десет от които като Амирлин, и да го направи само за няколко месеца. Така я тъпчеше, че понякога Егвийн се чувстваше като гъска, която гушат за продан.
— Е, и кое е най-важното тази нощ?
— Гарет Брин ви очаква в кабинета ви. — Сюан не повиши глас, но тонът й стана нервен както винаги, когато станеше дума за лорд Брин. Тя отметна глава и изсъска като настъпена котка. — Нахълта целият покрит със сняг, измъкна ме от леглото и едва ме остави да се облека, преди да ме повлече на седлото зад себе си. Нищо не ми каза — само ме смъкна долу и ме прати да ви вдигна, все едно че съм му някое слугинче!
Егвийн с усилие потисна надеждата си да е нещо добро. Твърде много разочарования беще преживяла напоследък, а каквото и да беше довело Брин посред нощ, много по-вероятно беше да се окаже предстоящо бедствие, вместо онова, което й се искаше да чуе. Колко ли още им оставаше до границата с Андор?
— Да видим какво иска.
Тя се загърна по-плътно в пелерината й закрачи към шатрата, която всички наричаха „Кабинета на Амирлин“. Не че чак трепереше, но отказът да позволиш жегата или студът да те засегнат не премахваше тръпките. Човек можеше да ги пренебрегва до момента, в който слънчевият пек не свари мозъка му или ръцете и стъпалата му не се вкочанят от хапещия мраз. Замисли се над казаното от Сюан.
— Не си спала в шатрата си, така ли? — промълви тя пред пазливо. Отношението на бившата Амирлин към лорд Брин наистина беше като на слугиня към господар, макар и в доста непривична форма, но Егвийн се надяваше, че упоритата гордост на Сюан няма да я доведе дотам, че да му позволи да се възползва. Не можеше да си го представи, нито за него, нито за нея, но от друга страна, до неотдавна изобщо нямаше да си представи Сюан в сегашното й положение. Все още не можеше да разбере защо.
Сюан изсумтя силно, подхлъзна се и едва не падна. Снегът, утъпкан от безбройните стъпки, бързо се беше превърнал в дебела ледена кора. Самата Егвийн си пробираше път много предпазливо. Всеки ден се чупеха кости, които изнурените от трудния поход Сестри трябваше да Церят. Протегна ръка на Сюан, колкото за да я задържи, толкова и сама да се опре. Сюан измърмори недоволно, но се хвана за ръката й.