Камъните на елфите

Присъни му се непрогледен мрак, сред който се беше изгубил. Там някъде беше и Амбърли, но не можеше да я види, чуваше само гласа й, който долиташе все по-отдалече. Долови и нечие друго присъствие — дебнещо, смразяващо. Опита се да избяга — носеше се все по-бързо и по-бързо, но онова нещо го преследваше, беше по петите му, почти го настигаше… Мракът изведнъж изчезна и Уил се озова сред раззеленена градина. От тайнствения преследвач нямаше и помен. Беше спасен. Изпита огромно облекчение, но в същия миг краката му се отделиха от земята, а главата му сякаш потъна в черен облак… Преди обаче мракът да го погълне, успя да зърне Амбърли — бледо, неясно видение, което се мерна за миг и изчезна. Извика я — отначало тиха после — настойчиво, после — все по-отчаяно Черната вълна го заливаше. Амбърли!

Събуди се, плувнал в пот, и стреснато се озърна. Свечерило се бе и стаята тънеше в мрак, само на малката масичка до отсрещната стена гореше свещ… — Уил Омсфорд… Този глас му беше познат.

Идваше от тъмната фигура със спусната ниско над очите качулка.

Аланон.

Изведнъж си спомни всичко случило се с ужасяваща яснота. И в този миг дойде прозрението.

— Аланон… Ти си знаел. От самото начало.

Друидът не отговори.

— Защо не ми каза? Защо? — погледна го Уил с насълзени очи.

— Нямаше смисъл — беше тихият отговор.

— Нямаше смисъл? Защо? Защото не ми влизаше в работата ли? Моята задача бе да върна Амбърли жива и здрава в Арбърлън. Какво от това, че после щях да я загубя?! — Той помълча и горчиво добави: — Ти през цялото време си си играл със съдбата й, друиде… Не можа ли поне да й кажеш?

— Не, южняко. Тя не беше готова за това. Щеше да й дойде прекалено много. Не видя ли, че едвам я склоних да тръгне? Достатъчно страхове и опасения бе побрала в малката си главица… Пък и… тя сама щеше да разбере, рано или късна Мисля, че постъпих правилно.

— Да, Аланон, как винаги успяваш да се скриеш зад думите… Толкова разумно и убедително звучи всичко. Съвестта ти, предполагам, е чиста?

— Да, южняко — твърдо каза друидът и като се наведе напред, добави: — Повярвай ми, тя сама взе това решение. Никой не я е принуждавал да го стори.

— Искаш да ме увериш, че това е бил нейният избор, така ли?! Но, Аланон, тя просто е нямала друг избор!

— Но е достатъчно, че е достигнала сама до този извод, но свое вътрешно убеждение, а това означава много…

— Така ли…?! — избухна Уил. — А знаеш ли какво означаваше тя за мен?

Лицето му беше мокро от сълзи, отпусна се назад изтощен, засрамен от собствената си слабост. Сълзите сякаш изведнъж пресъхнаха, остана му само чувството за огромна празнота. Извърна глава и помълча. Аланон също мълчеше.

Когато Уил заговори отново, гласът му бе сух, равен, напрегнат.

— Е, добре. Всичко свърши. Нея вече я няма. Ще ми обясниш ли поне защо?

— Ще опитам — въздъхна друидът. — Както знаеш, южняко, Елкрис не е обикновено дърво — тя обединява жизнената сила на земята и съзнанието на живо същество. Магията на елфите я е създала още преди хилядолетия — преди Войните. Нейната сила е предотвратявала набезите на демоните, удържала е злите сили зад стените на Забраната… Неслучайно Елкрис е наречена „Пазителката на Живота“. Единствена тя е била в състояние да спре всяко насилие. — Той поклати замислено глава и продължи: — Ако проумееш това, ще разбереш защо Амбърли доброволно е решила да пожертва своя живот, за да продължи нейния… Тя винаги се е придържала към веруюто на елфите — „Не можеш да получиш, без да дадеш“. И когато накрая е разбрала, че само нейната саможертва може да спаси живота на народа й, не се е колебала дълго…