Гай-джин (Част II)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част II)». Краткое содержание книги:
Потънал бе и той в същото нереално, подобно на сън състояние; краката му се подчиниха; девойката видя изваяните му черти, толкова особени и чужди, тъмните очи, изпълнени с копнеж, отвори уста да попита: „Кой си ти, как се казваш.“ А той си помисли, че тя ще се разпищи, така че се наведе напред, обхванат от паника, притисна оголеното острие в гърлото й.
— Не, моля — ахна тя, облегна се на възглавницата, но той не я разбра и тя поклати глава ужасена, очите й умоляваха, всяка част от съществото й пищеше: „Ти ще умреш този път, няма да избягаш!“ — Не… моля.
Уплахата се смъкна от лицето му, наведено над нея, сърцето му биеше силно като нейното, той постави пръст на устните си, предупреждаваше я да мълчи и да не пищи, да не мърда.
— Айе — прошепна дрезгаво и добави: — Не! — Капка пот се плъзна по бузата му.
— Няма… няма… няма да вдигам шум — измърмори Анжелик, ужасът я объркваше. Издърпа чаршафа над слабините си. Той веднага го дръпна. Сърцето й спря. Но на секундата разбра — някакъв прастар инстинкт я тласна в други измерения и се усети във властта на неразкрито, новоосъзнато познание. Ужасът й започна да намалява. Сякаш вътрешни гласове й шепнеха: „Внимавай, ние ще те водим. Гледай го в очите, не прави резки движения, първо ножа…“
С разтуптяно сърце го гледаше в очите, сложи пръст на устните си, както бе направил той, кротко посочи острието и го отмести.
Той приличаше на навита пружина, очакваше я всеки момент да се втурне към вратата и да запищи — знаеше, че лесно може да я накара да млъкне, но това не съвпадаше с неговия план: тя трябваше да изтича към вратата, когато той пожелае, и да пищи ли, пищи, докато събуди врага; щеше да я съсече отведнъж и после щеше да чака, а когато те пристигнеха, щеше да изкрещи: Соно-джой, да забие ножа в себе си, да ги заплюе в лицата и да умре. Това беше планът му — един от многото, които бе обмислил: да я обладае диво и да я убие, а след това и себе си или просто веднага да я убие тихо, както трябваше да стори преди, колкото и силно да я желаеше, да изпише на чаршафа буквите на Токайдо, както тогава, и да избяга през прозореца. Но тя не реагираше според очакванията му. Очите й не трепваха, ръката й отмести острието, небесносините й очи изискваха, не молеха, бяха напрегнати, но в тях нямаше ужас. Тайнствена полуусмивка. Защо? Острието не помръдна.
„Бъди търпелива“ — шепнеха й гласовете…
Тя отново му направи знак да махне ножа, не бързаше, желаеше го. Очите му се присвиха още повече. С усилие се откъсна от нейните, изправи се над нея, но нещо неумолимо го притегли обратно. Какво замисляше тя? Предпазливо сведе камата и зачака, готов да нанесе удар.
Стоеше плътно до леглото. Ръцете й спокойно започнаха да разкопчават ризата му и се вцепениха. Кръстчето на шията му просветна на пламъчето, нейното кръстче. Изненадата, че загубеното завинаги се намери отново като по някакво чудо, странно я ободри и като насън наблюдаваше как го докосва с леко треперещи пръсти, изпитваше необикновено удоволствие, че го е взел и го носи, че носи част от нея със себе си завинаги, както част от него завинаги бе останала в нея, но дори кръстчето, нейното кръстче, не я отклони от намеренията й.
Нежно смъкна ризата му, свлече ръкава по дясната му ръка, над ножа, здраво стиснат — една постоянна заплаха. Напрегнатият й поглед се плъзна по тялото му, по раната на рамото му, прясно заздравяла, по мускулестото тяло. Върна се към раната.
— Токайдо — промълви тя тихо не като въпрос, макар че той го възприе така.
— Хай — измърмори японецът, гледаше я, чакаше я, задавен от страст. — Хай.
Кръстчето отново проблесна.
— Канагава?
Той кимна, едва дишаше омагьосан, а тя се радваше, че не се е излъгала в първия момент, и сега, когато бе почти разсъблечен, беше по-уверена в плана, завладял съзнанието й. Протегна се и докосна колана му, без да откъсва очи от неговите, и усети, че той леко потръпна.
Полъх премина през нея при тази победа.
„Не се страхувай — говореха й гласовете. — Продължавай…“
Пръстите му намериха токата. Откопча я. Коланът падна, и ножницата с него. Панталоните му се свлякоха. Отдолу носеше препаска. С мъчително усилие остана неподвижен, стъпил здраво на леко раздалечените си крака, тялото му туптеше с ударите на сърцето, стисна очи.
„Продължавай — шепнеха гласовете, — не се бой…“
Внезапно представата за него, оплетен в паяжината, която неизброими поколения жени преди нея — беззащитни в същия мъжки капан — й помогна да изтъче, накара въображението й да полети, направи я част от нощта и независимо от това я застави да наблюдава себе си и него, пръстите си, развързващи препаската, и тялото му — както го е майка родила.