Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Обърнах се и видях по-ниския от калфите да замахва към мен с метъра. Дървеното шивашко пособие се счупи в нагръдника под плаща ми. Строшените кепенци се откачиха и паднаха с трясък зад мен. Излиза, че не се вслушвам в добрите съвети дори когато сам си ги давам.
— Изборът на добра клиентела несъмнено е приоритет — казах на Джамиъс. — Но понеже изглежда, че в момента нямате друг клиент, сигурно бихте могли да ме впишете в графика си по спешност?
Шивачът отстъпи, като поглеждаше към строшените кепенци. Вторият калфа побърза да захвърли ножиците; другият зяпаше опулен счупения си метър.
— Дрехи! — Плеснах с ръце да им привлека вниманието, но Джамиъс все така гледаше навън.
Погледнах и аз — може би градската стража се беше притекла да помогне на съветника и да подложи търпението ми на изпитание. Но вместо подплатените брони и подсилените с желязо палки на градската стража видях маршируващи северняци, в редици и колони, бледото слънце се отразяваше в плетените им ризници, играеше по шарените им кръгли щитове и отскачаше от рогатите шлемове. Стигнах до витрината навреме да видя парада в централната му част. Четирима на коне, воините пред тях мъкнеха серпенти — дълги рогове, навити като змии около телата им, нещо като традиционен музикален инструмент на викингите.
— Проклет да съм! — Прекрачих през нацепеното дърво. Съветник Хетмон изпълзя чевръсто настрани, но аз бях изгубил интерес към него, както и към шивашките си планове като цяло.
— Синдри! — Яздеше с изправен гръб белия си кон, нагиздил се беше с роба от бяла кожа, косата му не беше на плитки, а разпусната и стегната през челото със златна диадема, но пак си беше Синдри.
— СИНДРИ! — ревнах аз. И точно навреме, защото само миг по-късно двамата воини пред него надуха серпентите и удавиха всички останали звуци.
Синдри не реагира и тъкмо реших, че не ме е чул, когато той обърна коня си и го насочи към мен, като развали строя на хората си.
— … дяволите правиш тук? — стигнаха до мен думите му, след като роговете най-сетне млъкнаха.
— Дойдох да си видя трона. — Бузите ме боляха от усмивка, цъфнала там без моя помощ. Приятно беше да видя познато лице.
— Изглеждаш ужасно. — Смъкна се от седлото и полите на робата му се залюляха тежко — беше някакъв вид червена лисица, но не съм специалист по кожите. — Взех те за сарацин. Наемник, който си продава меча, при това без особен късмет.
Сведох очи да се поогледам.
— Ха. Е, май съм си донесъл едно-друго от Африк, включително як слънчев загар. — Протегнах тъмната си китка към неговата. Контрастът беше забележителен, но пък Синдри е много бял.
— Африк? Пак си пътувал, а? — Хвърли поглед назад към колоната, която беше спряла на улицата да го изчака. — Няма значение, трябва да дойдеш с нас. Може да яздиш с Елин. Помниш ли сестра ми Елин?
О, помнех я аз. Ела ни на гости през зимата, така беше казала.
— Конят ми остана в хана — казах. — А вие накъде сте тръгнали? И за какво? Да не е станало твърде студено по вашите места?
— Ще се женя — ухили се Синдри. — Хайде да повървим, а? Стига да не е под кралското ти достойнство.
— Достойнство? — Ухилих се и махнах една треска от рамото си.
— Милейди. — Кимнах на Елин. Изглеждаше още по-бяла в черното кадифе на роклята си, светлорусата ѝ коса се спускаше по гърба ѝ като река.
— Познаваш чичо ми Торгард, както и Норв Суровия, нашия знаменосец от долината Хейк, нали? — Синдри посочи другите двама ездачи, възрастни мъже, строги, с шлемове и белези.
Ударих с юмрук по нагръдника си и сведох глава, спомнил си ниското мнение, което хора като тях имаха за изтънчените поклони и празните любезности на Виен.
— А баща ти?
— Той остана в Маладон. Имаме проблеми. Мъртъвци се надигат от гробищата ни. А и здравето му…
— Настинка, нищо повече — прекъсна го братът на дук Маладон.
Колоната тръгна отново напред сред рев на серпенти. Вървяхме мълчаливо, докато звукът отшуми.
— Ще се жениш? — попитах. — За южнячка?
— Едно момиче от Хагенфаст, чудесна викингска порода. Сключихме съюз с тях, но девойката е истинска красавица. Дива котка, казвам ти.
Елин изсумтя.
— И сте дошли чак до Виен, за да…
Синдри вдигна ръка и чукна с пръст единия рог на шлема си.
— Ние държим на традицията. При нас нищо не се променя. Христос е възкръснал преди три хиляди години, а ние още почитаме старите си богове. На север важните сватби трябва да бъдат благословени от императора, а това означава да дойдем във Виен. Дори ако няма император. Или стюард. Затова сме тук.