Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Стигнах до една такава къща, шивашко ателие, името на собственика беше написано на дъска, дълга цели десет метра и закачена между прозорците на първия и втория етаж. „Джамиъс от къща Ревел“, без никакъв намек за занаята му, дори шивашки ножици не бяха нарисувани. Ако не беше някакъв мъж, който отиваше към задния вход с два топа тафта на раменете, и друг, който излизаше от предния, понесъл хубав плащ на закачалка, изобщо нямаше да разбера с какво се занимават тук. За разлика от кожарското ателие в съседство и бижутерския дюкян малко по-нататък, кепенците на Джамиъс бяха затворени, било да го вардят от студа, било от любопитни погледи. Така де, най-сигурният начин да привлечеш глупак с дебел портфейл е да му внушиш, че достъпът до услугите ти е ограничен. И да, аз също тръгнах към ателието, но мен ме водеше нуждата. Нуждата да се сдобия със същото оперение като местните петли, за да вляза отново в ролята си на крал.
Вратата, тежка и дъбова, се беше затворила след човека, дошъл да си прибере новия плащ, или по-скоро плаща на господаря си, защото самият той беше облечен по слугински, пък макар неговите слугински дрехи да бяха с по-добра кройка и в по-добро състояние от моите дрипи. Приближих се и потропах.
Вратата се открехна само три-четири пръста.
— Това е къщата на Ревел. — Създанието, което ми отвори с тези думи, имаше по нещо и от двата пола, очи като на сърна, фини кости и мек глас, съчетани с къса подстрижка и плоска гръд. Посегна да затвори вратата, сякаш горното уведомление бе предостатъчно да ме отпрати по пътя ми.
Мушнах крак през прага, преди вратата да се е затворила.
— Знам. Пише го с огромни букви отпред.
— О — рече жената. Реших, че е жена. — Кой ви го каза това?
Бутнах вратата и влязох.
Добре обзаведена стая, тапицирани столове, толкова меки, че да се удавиш в тях, голям дебел килим, който покриваше пода от стена до стена, кристални лампи, които горяха с бездимно масло. Едър мъж, оплешивяващ и окръглящ се, стоеше с вдигнати ръце, докато друг се въртеше около него с шивашки метър. Трети държеше тефтер и записваше мерките. И тримата се обърнаха към мен.
Онзи с метъра изправи гръб.
— И кой е този, Кевин?
Кевин се надигна от килима.
— Сър, съжалявам, сър. Този… господин…
— Да речем, че бях настоятелен и влязох без покана, така става ли? — Огрях ги с най-подкупващата си усмивка. — Трябва ми подходящо облекло и ми трябва спешно.
— Подходящо за какво? За тежък физически труд? — изпръхтя дебелакът. Кевин закри уста да скрие злорадата си усмивка. — Хайде, Джамиъс, изхвърли го и да приключваме. След час трябва да съм у лорд Келермин.
Твърдо реших да го карам поне що-годе цивилизовано. Така де, намирах се в столицата на империята все пак, място, където действията ни предизвикват резонанс, а думите ни се разчуват. Извадих златна монета и я прекарах сръчно между пръстите си около кокалчетата.
— Няма нужда да ме изхвърляте, нямате и шанс за успех, впрочем. Искам просто да си поръчам дрехи. Може би нещо, което лорд Келермин би одобрил.
— Разкарай го. Явно е луд, със сигурност има бълхи и бог знае кого е обрал, за да се сдобие с тази монета. — Върху бузите на месестия цъфнаха червени петна.
— Разбира се, съветник Хетмон. — Кратък поклон към съветника, после Джамиъс плесна с ръце, без съмнение да повика някого. И се обърна към мен.
— Ние сме изключително взискателни към клиентелата си, младежо, а и мога да ви уверя, че пълният тоалет, подходящ за приемите на лорд Келермин, струва доста повече от един дукат.
Монетата лъщеше между пръстите ми, обикаляше под и над кокалчетата. В Ход можех да изпразня цяло шивашко ателие с един такъв дукат.
Откъм дъното на стаята се появиха двамца, и те шивачи, калфи вероятно, ако се съдеше по вида им, в спретнати черни туники. Единият стискаше голяма ножица, другият — дървен шивашки метър за разкрояване. Поех си дълбоко дъх, от онзи вид, дето уж ни успокоявал нервите. Качеството е скъпо. Добрите маниери не струват нищо.
— Това ще стигне ли? — Извадих шепа злато — десет, може би петнайсет монети. Толкова много монети тежат, сякаш да ти напомнят за истинската си стойност.
— Повикай градската стража, човече. Явно е убил някой богаташ или го е оставил някъде да умира. — Съветник Хетмон направи половин крачка към мен, преди да си даде сметка, че никой не бърза да го спре.
Спокойствие му е майката.
Поех си отново дъх, дълбоко. Двамата калфи, онези с ножицата и метъра, запристъпваха към мен, като всеки се опитваше да е по-бавният и се надяваше колегата му да ме стигне пръв.
Понеже половинката крачка на Хетмон не бе успяла да скъси разстоянието помежду ни, скъсих го аз. Спокойно, повтарях си. Четири бързи крачки и го стиснах за колана и рамото. Тежичък беше, но успях да го засиля към кепенците достатъчно, за да остави в тях дупка със съветнически размери.