Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
Представям си как влизаме на коне в Хануърт: чистите очертания на къщата, ярката слънчева светлина, сладостта на въздуха, майката на Нед, лейди Ан, застанала на стъпалата при входа, чакаща да поздрави внуците си: момчета, които са едновременно Тюдор и Сиймор, наследници на трона на Англия.
Сър Ричард е в двора на Тауър с натоварената каруца и един пазач. Когато ме виждат да идвам, те възсядат конете си, а после виждам съпруга си, Нед, да се задава под свода на конюшните, заобиколен от стражи. Прекосява двора с няколко бързи, големи крачки. Преди някой да успее да го спре, улавя ръцете ми и ги целува, търсейки по лицето ми надигащата се руменина на желанието, после ме взема в обятията си и ме целува по устата. Изпитвам прилив на обич. Обвивам ръце около него и се притискам към тялото му. Благодаря на Бог, че най-сетне се събрахме отново и тази нощ ще спим в едно и също легло. Идва ми да заплача от облекчение, и благодаря на Бог, че с тревогите ни е свършено.
Лицето му сияе като моето.
— Любов моя — казва той. — Пощадени сме от чумата и се събрахме отново. Благодаря на Бога.
— Няма да се разделим никога повече — обещавам му. — Закълни се.
— Никога повече разделени — обещава ми той.
— Сега трябва да видиш момчетата си, преди да потеглим.
Теди помни баща си, въпреки дългите дни на раздяла, и затичва към него с протегнати ръце. Нед грабва сина си и аз виждам колко малко е момчето ми, когато високият му баща го държи в ръцете си, притиснато до широката му гръд. Теди обвива ръка около врата на баща си и притиска лице към бузата му. Томас му отправя беззъбата широка усмивка, с която дарява всички, и помахва с лепкава ръчичка.
— Колко са красиви, колко добре изглеждат! Кой би си помислил, че бихме създали такива ярки цветя на това мрачно място? — казва Нед. — Наистина, това е чудо.
— Така е — казвам. — А сега ще започнем брачния си живот с две момчета, двама синове и наследници, в твоята семейна къща. Отиваме в Хануърт, нали?
— Да. Трябва да благодарим на майка ми за това освобождение. Знам, че постоянно пише на Уилям Сесил за нас. Тя ще иска да сме у дома.
Комендантът идва до мен.
— Милейди, трябва да тръгнем сега, ако смятаме да предприемем пътуването, без да изтощим твърде много децата. По-късно ще стане много горещо.
— Разбира се — казвам. Улавям закръгленото задниче на Теди, но той се вкопчва по-здраво в баща си и настоява: „Теди — Тата! Тата!“
— Да язди ли Теди с мен? — пита Нед. — Не мисля, че ще успеем да го откопчим от мен дори с лост.
— Искаш ли да яздиш с тате, върху големия му кон? — питам го.
Теди повдига сияещото си лице от врата на баща си и кимва:
— Теди — тате. Дий!
— Теди може да седи пред баща си, а когато поиска да си почине, Луси може да го носи, тъй като язди на дамско седло — предлагам.
— На коня на ваше благородие е паднала една подкова — казва комендантът на Нед. — Ковачът го подковава в момента. Ще се забави още няколко минути. Най-добре да оставим нейно благородие да започне пътуването си, за да може да си почива, както ѝ харесва. Каруцата ще се движи толкова бавно, че ще я настигнете по пътя.
— Много добре. Теди може да почака с мен и ще ви настигнем. Ще го държа здраво — обещава ми Нед. Целува ме отново, над главата на малкия ни син. Изпитвам миг на рядка радост, когато прегръщам съпруга си и по-големия си син заедно, с ръка върху рамото на съпруга ми, другата — обвита около малкото ми момче.
— Ще се видим по пътя — поставям длан на бузата на сина си. — Бъди добро момче, слушай баща си и не си сваляй шапката.
— Доб’е — казва послушно момчето ми, вкопчено здраво във врата на баща си.
— Направо ме задушава — съпругът ми се усмихва. — Не се бой, че ще падне. Вкопчил се е в мен, сякаш е господин Носльо.
Целувам го отново, после се покатервам на издигнатото стъпало, а оттам — на седлото. Всички са на конете и ме чакат. Помахвам с ръка на Нед и на сина си и следвам стражите на излизане от двора на конюшнята.
— Ще се видим след малко! — провиквам се. — До скоро.
Копитата на конете трополят по калдъръма на главната порта. Минаваме под свода на портата и когато сянката ѝ пада върху мен, се надига оглушителен рев. Отвъд входа, от двете страни на пътя са се подредили пазачите от Тауър, а по моста над рова са се струпали слугите от Тауър. Докато минавам покрай тях с коня си, стражите вземат с оръжията си за почест, отдават ми чест като на кралица, потеглила да заеме трона си, и излизам аз на слънчевата светлина във взрив от ликуване, докато слугите хвърлят шапките си във въздуха, а жените правят реверанси и ми изпращат въздушни целувки. Най-сетне съм свободна: мога да усетя мириса на свободата по ветреца и в радостния крясък на чайките.