Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

— Разбирам, че сте преживели някаква огромна тревога — отвърна Холмс.

— Бог ми е свидетел, тревога, достатъчна да ме лиши от разум, така внезапно и ужасно връхлетя. Публичното опозоряване бих могъл да посрещна, макар да съм човек, върху чието добро име досега не е падало и петънце. Личното нещастие също може да се преживее, но двете наведнъж, и то в такъв страховит вид, се оказаха достатъчни, за да ме разтърсят до дъното на душата ми. Освен това не става въпрос само за мен. Дори един височайш благородник в тази страна може да пострада, ако не се намери изход от това ужасяващо положение.

— Моля, успокойте се, господине — рече Холмс, — и ме осветлете кой сте и какво точно ви е сполетяло.

— Може би сте чували името ми — отвърна посетителят ни. — Аз съм Александър Холдър от банкерската фирма „Холдър и Стивънсън“ на улица „Треднийдъл“.

Името му действително ни бе добре известно, тъй като принадлежеше на старшия съдружник във втората по големина банкова компания в Сити. Какво ли се бе случило тогава, та един от най-изтъкнатите граждани на Лондон да изпадне до това жалко състояние? Зачакахме, притаили дъх от любопитство, докато с ново усилие на волята той се стегна, за да подхване разказа си:

— Чувствам, че е ценен всеки миг, затова побързах да дойда веднага щом полицейският инспектор ми препоръча да потърся вашето съдействие. Стигнах с метрото до улица „Бейкър“ и от там затичах пеша, защото файтоните едва се влачат в този сняг. Затова и останах без дъх, не съм човек, който много-много се занимава с физически упражнения. Вече се чувствам по-добре, така че ще изложа пред вас фактите възможно най-кратко, но все пак ясно, доколкото ми е по силите. Известно ви е, разбира се, че успехът в банковото дело зависи колкото от способността ни да откриваме възвръщаеми инвестиции за фондовете си, толкова и от разрастването на връзките ни и от увеличаването на вложителите ни. Един от най-печелившите начини да отпускаме пари е под формата на заеми с безупречно обезпечение. През последните няколко години свършихме доста работа в тази насока и вече има много благороднически фамилии, на които сме отпуснали солидни суми, обезпечени с техни картини, библиотеки или сребърни прибори. Вчера сутринта седях в кантората си в банката, когато един от служителите ми донесе визитна картичка. Стреснах се, като видях изписаното върху нея име, защото бе не на друг, а на… е, може би е по-добре дори пред вас да не споменавам нищо повече, освен че е име, известно във всички кътчета на света — едно от най-знатните, най-благородни и най-високопоставени имена в цяла Англия. Бях потресен от оказаната ми чест и понечих да го изразя, когато мъжът влезе в кабинета ми, но той веднага пристъпи към деловата част с вида на човек, който иска бързо да приключи с не особено приятна задача. „Господин Холдър — заговори той, — осведомиха ме, че не ви е чужда практиката да отпускате парични суми.“ „Фирмата действително се занимава с това, стига обезпечението да е добро“ — отвърнах. „За мен е въпрос на живот и смърт — продължи той — да се сдобия на мига с петдесет хиляди лири. Разбира се, бих могъл да взема десетократно повече от тази нищожна сума от мои приятели, но определено предпочитам да поставя въпроса на делова основа и да го уредя лично. Сигурно разбирате, че в моето положение не е особено разумно човек да се поставя в ролята на длъжник.“ „Може ли да попитам докога ви трябва въпросната сума?“ — попитах. „Очаквам големи постъпления следващия понеделник и тогава със сигурност ще възстановя отпуснатите от вас средства заедно със съответната лихва, която сметнете за редно да поискате. Ала за мен е въпрос на живот и смърт парите да ми бъдат изплатени веднага.“ „Бих бил щастлив да ви отпусна сумата дори от собствения си портфейл без по-нататъшни приказки — рекох, — ала такъв харч далеч надхвърля скромните ми възможности. От друга страна, щом се налага да го сторя от името на фирмата, то справедливостта спрямо моя съдружник изисква дори във вашия случай да настоявам за известни гаранции, приети в деловите среди.“ „Определено предпочитам да постъпим именно така — рече той и вдигна квадратния калъф от черен марокен, който бе оставил до стола си. — Несъмнено сте чували за бериловата диадема?“ „Едно от най-ценните национални богатства на империята“ — отвърнах аз. „Именно — и той отвори калъфа, а вътре върху мекото розово кадифе лежеше великолепното бижутерско творение, което току-що беше споменал. — Украсена е с трийсет и девет огромни берила, а цената на златния обков е направо неизчислима. Дори по най-ниски оценки стойността на диадемата двойно превишава сумата, която ви поисках. Готов съм да я оставя като обезпечение.“