Изтръгнати от корен [bg]

Тя гледаше стената зад нас — отворения вход към гробницата със синия пламък, и за първи път лицето й се промени, както тънка върба се превива на силния вятър, както буря роши върховете на дърветата. Тази оживяваща сила в Леса — каквато и да бе, тя бе идвала тук и преди.

Млечнобялото лице на кралица Хана се изплъзваше от светлината на Призоваването като боя под течаща вода. Отдолу имаше друга кралица: цялата в кафяво, зелено и златно; кожата й беше кора на елша, а косата й — тъмнозелена, почти черна, с пръски от червено, златно и есенно кафяво. Някой бе взел златните кичури и ги бе сплел във венец с бели панделки. Носеше бяла рокля, но й стоеше като чужда: беше я облякла, но това не значеше нищо за нея.

Видях тялото на погребания крал между нея и нас. Носеха го шестима мъже върху бял чаршаф; лицето му беше застинало, очите — покрити с млечна ципа. Внесоха го в гробницата и го положиха внимателно в големия каменен ковчег, а после покриха тялото му с чаршафа.

На светлината на Призоваването другата кралица го последва в гробницата и се наведе над ковчега. На лицето й не личеше скръб, само смутено объркване, сякаш не разбираше какво става. Докосна лицето на краля, докосна клепачите му с чудно дългите си възлести пръсти, като клонки. Той не помръдна. Тя се сепна и се отдръпна. Мъжете затвориха ковчега и над него лумна син пламък. Тя ги гледаше все така озадачена.

Един от мъжете й заговори с призрачен глас; каза й, мисля, да остане, колкото желае, после се поклони и все така приведен, излезе от гробницата и я остави сама. Когато се обръщаше, на лицето му имаше нещо, което Призоваването успя да улови, макар и през толкова векове; нещо студено и решително.

Кралицата на Леса не го видя. Тя стоеше до каменния ковчег, положила ръце върху него, без да проумява нищо, също като Мариша. Тя не разбираше смъртта. Гледаше синия пламък; обърна се и огледа голата каменна стая с наранено, ужасено изражение. Спря се и отново погледна. Малкият вход към гробницата се зазиждаше с тухли. Затваряха я вътре.

За миг остана така. После се втурна и коленичи пред останалата пролука. Мъжете действаха бързо и вече бяха избутали каменни блокове и запушили по-голямата част от отвора; онзи със студеното изражение произнасяше магични заклинания и от ръцете му излизаше синкаво-сребриста светлина, която спояваше камъните. Кралицата провря ръка. Той не й отвърна, не я погледна. Никой не я погледна. Избутаха назад ръката й с последния камък и зазидаха докрай стената.

Тя остана сама. Беше изненадана, гневна, объркана, но не и уплашена, поне засега. Вдигна ръка; искаше да направи нещо. Но зад нея синият пламък върху каменния саркофаг продължаваше да гори. Буквите отстрани улавяха светлината и завършваха изречението от стълбището. Тя се извърна и аз го прочетох заедно с нея: „Остани във вечността, почивай във вечността, без движение, без изход“, и тези думи не бяха само стих в памет на краля. Това не беше гробница, а тъмница. Тъмница, предназначена за нея. Тя се обърна и заудря стената. Напразно се опитваше да я пробие, да пъхне пръсти в цепнатините. Постепенно я обземаше ужас. Камъкът я обграждаше отвсякъде, студен и неподвижен. Бяха изкопали тази стая от корените на планините. Тя не можеше да се измъкне. Не можеше…