Друговремец [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928546
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Друговремец [bg]». Краткое содержание книги:
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗАБАВНА... прекрасни фантастични приключения, романтика, секс... идеално четиво за бягство от ежедневието.“ — ,, Сан Франсиско Кроникъл “
„Габалдон развива изкусно характерите и създава плътна атмосфера. на страниците на тази книга историята оживява за сетивата.“ — „Дейли Нюз “ (Ню Йорк)
„РОМАН, КОЙТО ТЕ ПОГЛЪЩА. смесица от история, романтика и приключение.“ — „ Синсинати Поуст “
„СМАЙВАЩ!“ — „Лос Анджелис Дейли Нюз “
„Пиршество за любителите на шотландската история, на героичните приключения и любовния роман.“ — „Киркъс Ривюс “
„ИНТРИГУВАЩ. поглъщащ. когато затворите последната страница, ще ви е трудно да се разделите с героите.“ — „Дейли Прес “ (Нюпорт Нюз)
„ОСТРОУМЕН. и богат чувствен романс и историческо приключение.“ — „Анистър Стар “
„Габалдон показва не само усет към фактологичния детайл, но и способност да създава запомнящи се характери и въздействащи еротични сцени.“ — „Лоукъс“
„ИЗПЪЛНЕН С ВЪОБРАЖЕНИЕ И НАПРЕЖЕНИЕ. първият роман на Габалдон позволява на читателя да се потопи в реалността на XVIII век, видяна през очите на жена от XX век.“ — „ Форт Лодърдейл Сън Сентинъл “
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО КОЛОРИТЕН. Диана Габалдон е роден разказвач, който ще ви остави без дъх. Тя пренася читателя в друго време с лекотата на ерудиран историк, а след това вдъхва живот на героите така, че ще повярвате, че наистина съществуват.“ — „Рейв Ривюс“
Не изглеждаше като добиче на светлината на полумесеца, но стиснах зъби и закуцуках, като внимавах да не поглеждам към него.
Отначало малтретираните ми мускули се възпротивиха на непривичното усилие, но след около половин час движението стана много по-лесно.
- До утре ще се чувстваш много по-добре - отбеляза Джейми небрежно. - Но чак вдругиден ще можеш да седиш удобно.
- И какво те прави такъв познавач? - изрепчих му се. - Да не би да биеш хората толкова често?
- Ами не - отвърна той, необезпокоен от пламенността ми. - За пръв път го правя. Но имам много опит от другата страна.
- Ти? - Зяпнах го. Не можех дори да си представя как някой бие с колан надвисналата над мен маса от мускули.
Той се засмя на изражението ми.
- Когато бях малко по-дребен, сасенак. Между осем и тринайсет ме жулеха повече, отколкото мога да преброя. След това пораснах и баща ми вече не можеше да ме накара да се навеждам през перилата.
- Баща ти те е биел?
- Най-вече той. И учителят, разбира се, както и Дугал или някой от другите ми чичовци. От време на време. Зависи къде бях и какво правех.
Заинтригувах се въпреки решението си да не му обръщам внимание.
- И какво направи?
Той отново се засмя, тихо, но заразително.
- Не си спомням всичко. Като цяло си го заслужавах. Поне баща ми никога не ме е бил несправедливо. - Той крачи около минута, без да продума. - Хм. Да видим, веднъж, задето замервах пилетата с камъни, веднъж, задето яздих кравите и бяха толкова превъзбудени, че не можахме да ги издоим, веднъж, задето изядох цялото сладко от кексовете, а самите тях оставих. О, също така пуснах конете да избягат от обора, като оставих портата отключена, подпалих покрива на гълъбарника - това не беше нарочно, - изгубих си учебниците - това беше нарочно - и... - Той спря и сви рамене, а аз се засмях въпреки решението си. -Обичайните неща. Но най-често беше, защото си отварях устата, когато трябваше да я държа затворена.
Изсумтя, като си спомни нещо.
- Веднъж сестра ми Джени счупи стомна. Бях я ядосал с подигравки и ме замери с нея. Когато баща ми влезе и поиска да разбере кой е виновен, тя се боеше да каже, просто ме погледна, ококорена, уплашена - има сини очи като моите, но по-хубави, с черни мигли. Джейми отново сви рамене. - Така де, казах на баща ми, че вината е моя.
- Много благородно от твоя страна - рекох със сарказъм. - Сестра ти сигурно ти е била много благодарна.
- Би била. Само че баща ми стоял от другата страна на вратата и видял какво се случи наистина. Затова я би, задето се беше ядосала и счупила стомната, а мен ме би два пъти -задето я тормозих и задето бях излъгал.
- Не е честно! - рекох възмутена.
- Баща ми невинаги беше нежен, но обикновено беше справедлив - отвърна той невъзмутимо. - Каза, че истината си е истината и хората трябва да поемат отговорност за действията си. Това е така.
Изгледа ме косо.
- Но каза, че е било благородно да поема вината, така че мога да си избера или да ме набие, или да си легна без вечеря. - Той се засмя горчиво и поклати глава.- Баща ми ме познаваше добре. Избрах си боя без повече въпроси.
- Ти си просто ходещ апетит, Джейми - рекох.
- Да - съгласи се той без неприязън, - винаги съм бил такъв. И ти, лакомник такъв - каза той на коня си. - Изчакай да спрем за почивка.
Той дръпна юздата и любопитния нос на коня си от изкусителните туфи трева покрай пътя.
- Да, татко беше справедлив и внимателен, макар тогава да не го оценявах. Не ме караше да чакам, наказваше ме веднага или още щом разбереше. Винаги се уверяваше, че знам защо си получавам пердаха и ако исках да разкажа моята версия на историята, можех.
Значи натам биеш, помислих си. Обезоръжителен сплетник такъв. Съмнявах се, че с чар ще промени намерението ми да го изкормя при първа възможност, но можеше да опита.
- А печелил ли си някога спор? - попитах го.
- Не. Но обикновено случаите бяха доста недвусмислени, най-често сам се изкарвах виновен неволно. Но понякога ми намаляваше наказанието. - Той потърка нос. - Веднъж му казах, че да биеш сина си е най-нецивилизованият начин да получиш своето. Той ми отвърна, че имам акъл колкото стълб, дори по-малко. Каза ми, че уважението към възрастните е един от крайъгълните камъни на цивилизованото поведение и докато не науча това, по-добре да свиквам да зяпам палците на краката си, докато някой от нецивилизованите възрастни ме налага отзад.
Този път се засмях заедно с него. На пътя бе спокойно, това спокойствие, което се възцарява, когато си на километри от всеки друг. Подобен покой почти не се намираше в моята пренаселена епоха, когато с помощта на машините един-единствен човек можеше да вдига шум колкото тълпа. Единствените звуци тук бяха шумоленето на растенията, спорадичното писукане на нощна птичка и мекият звук на конските копита.