Друговремец [bg]

Изсумтя, като си спомни нещо.

- Веднъж сестра ми Джени счупи стомна. Бях я ядосал с подигравки и ме замери с нея. Когато баща ми влезе и поиска да разбере кой е виновен, тя се боеше да каже, просто ме погледна, ококорена, уплашена - има сини очи като моите, но по-хубави, с черни мигли. Джейми отново сви рамене. - Така де, казах на баща ми, че вината е моя.

- Много благородно от твоя страна - рекох със сарказъм. - Сестра ти сигурно ти е била много благодарна.

- Би била. Само че баща ми стоял от другата страна на вратата и видял какво се случи наистина. Затова я би, задето се беше ядосала и счупила стомната, а мен ме би два пъти -задето я тормозих и задето бях излъгал.

- Не е честно! - рекох възмутена.

- Баща ми невинаги беше нежен, но обикновено беше справедлив - отвърна той невъзмутимо. - Каза, че истината си е истината и хората трябва да поемат отговорност за действията си. Това е така.

Изгледа ме косо.

- Но каза, че е било благородно да поема вината, така че мога да си избера или да ме набие, или да си легна без вечеря. - Той се засмя горчиво и поклати глава.- Баща ми ме познаваше добре. Избрах си боя без повече въпроси.

- Ти си просто ходещ апетит, Джейми - рекох.

- Да - съгласи се той без неприязън, - винаги съм бил такъв. И ти, лакомник такъв - каза той на коня си. - Изчакай да спрем за почивка.

Той дръпна юздата и любопитния нос на коня си от изкусителните туфи трева покрай пътя.

- Да, татко беше справедлив и внимателен, макар тогава да не го оценявах. Не ме караше да чакам, наказваше ме веднага или още щом разбереше. Винаги се уверяваше, че знам защо си получавам пердаха и ако исках да разкажа моята версия на историята, можех.

Значи натам биеш, помислих си. Обезоръжителен сплетник такъв. Съмнявах се, че с чар ще промени намерението ми да го изкормя при първа възможност, но можеше да опита.

- А печелил ли си някога спор? - попитах го.

- Не. Но обикновено случаите бяха доста недвусмислени, най-често сам се изкарвах виновен неволно. Но понякога ми намаляваше наказанието. - Той потърка нос. - Веднъж му казах, че да биеш сина си е най-нецивилизованият начин да получиш своето. Той ми отвърна, че имам акъл колкото стълб, дори по-малко. Каза ми, че уважението към възрастните е един от крайъгълните камъни на цивилизованото поведение и докато не науча това, по-добре да свиквам да зяпам палците на краката си, докато някой от нецивилизованите възрастни ме налага отзад.

Този път се засмях заедно с него. На пътя бе спокойно, това спокойствие, което се възцарява, когато си на километри от всеки друг. Подобен покой почти не се намираше в моята пренаселена епоха, когато с помощта на машините един-единствен човек можеше да вдига шум колкото тълпа. Единствените звуци тук бяха шумоленето на растенията, спорадичното писукане на нощна птичка и мекият звук на конските копита.