Игрите на Палача [bg]

Разходката из „Марцили“ бе приятна, но никак не допринасяше за съсредоточаването му, мислеше си Фицдуейн. „Марцили“ бе дълъг парк, заграден от река Ааре от една страна и богаташкия квартал на Берн от друга, близо до сградата на Парламента и другите управленчески сгради, включително Интерпол и управлението на Федералната полиция.

Тъй като парка „Марцили“ бе съвсем близко до центъра на Берн, в този все още пролетен, но слънчев и топъл ден, зелените площи бяха покрити от почти голи женски тела. Очевидно в „Марцили“ бе задължително да се сваля горната част на банските. Стотици секретарки, служителки в отдели и правителствени помощнички жадно събираха слънчева топлина за дългата студена зима. Великолепно разнообразие от гърди поглъщаше ярките лъчи като колектори на слънчева енергия.

Гледайки ги, на Фицдуейн, който носеше противокуршумната си жилетка и леко памучно яке отгоре, му се струваше, че е навлечен. Хвърли един поглед на Мечката, който си тананикаше. След двете седмици в болницата и спокойствието, бузите му се бяха зачервили. Но като се замисли, Фицдуейн реши, че виновници за промяната в поведението му не ще да са само добрата храна и виното. Мечката и любов? Е, защо пък не, браво на фрау Маурер. Малкото й име бе Катя.

— Не те ли разсейва тази гледка? — попита той и проследи с поглед една пищна червенокоса, която прекоси тревата пред тях и се изтегна на една кърпа със затворени очи. Имаше прекрасно тяло.

— Напротив — каза Мечката. — Не мога да откъсна погледа си.

Фицдуейн се усмихна. Насочиха се към алеята, която следваше течението на реката. Малко по-надолу, само на няколко минути път бе мостът „Кирхенфелд“, където от водата бяха извадили тялото на Клаус Миндер.

Мечката седна на една пейка. Изглеждаше уморен. Метна едно клонче във водата и го проследи докато не изчезна от погледа му. Извади от джоба си омачкан плик и се опита да го пооглади.

— Това е предположението ти за самоличността на Палача — каза Мечката, — намерих го в джоба си тази сутрин, докато се обличах.

— Май не съм познал — каза Фицдуейн сухо. — Вече почти няма съмнения, че Лодж е нашият човек, а само един Господ знае къде е. През последните две седмици вашите хора провериха всяко кътче в Берн.