Големите малки лъжи [bg]

А после по-странните неща действително се случиха.

През последвалите години ѝ се свиваше стомахът от фразата полуостров Пириуи, независимо дали в разговор или пък написана някъде. Сменяше темата. Обръщаше страницата.

И един ден, внезапно, направи точно обратното. Каза на Зиги, че отиват на плажа, и се качиха в колата, и поеха към великолепния полуостров Пириуи, и тя през цялото време се опитваше да се преструва, че изобщо не се сеща за онази рекламна брошура, макар че не можеше да я изтрие от съзнанието си.

Играха си на плажа, а тя се оглеждаше над рамото на Зиги за мъж с блестяща усмивка и сърф под мишница. Заслушваше се в очакване да чуе как някоя съпруга вика името Саксън.

Какво искаше?

Отмъщение? Разпознаване? Да му покаже, че вече е отслабнала? Да го удари, да го нарани, да го докладва? Да каже всички онези неща, които трябваше да каже вместо онова тъпо „Чао“? Да му покаже някак си, че не му се е разминало? Макар че му се бе разминало, естествено.

Тя искаше той да види Зиги.

Искаше той да се възхити от своето красиво, умно и силно момченце.

Пълно безумие. Това беше толкова глупаво, странно, нелепо и грешно желание, че тя отказваше да го формулира ясно, а понякога направо го отричаше.

Защото как изобщо би се случил този вълшебен момент на бащинско възхищение? „Ехо, здрасти! Помниш ли ме? Родих момченце! Ето го! Не, не, естествено, че не искам да имам връзка с теб, но наистина ми се ще да спреш за момент и да се повъзхищаваш на сина си. Той обича тиква. Винаги е обожавал тиква! Не е за вярване, нали? Кое дете обича тиква? Той е срамежлив и смел и има страхотно чувство за равновесие. И ето на. Ти си копеле и негодник и аз те ненавиждам, но само погледни сина си и ми кажи как е възможно това? Десет минути поквара да създадат нещо толкова перфектно.“