Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Откъде бих могъл да ги познавам?
— Семейство Голдфарб, Джейк и Наоми Голдфарб. Евреи. Бяха най-добрите ни приятели. В края на улицата живее първото негърско семейство, което си купи къща тук. Ние и семейство Голдфарб организирахме празненство по случай посрещането им, дойдоха и всички останали. А когато някой изгори кръст на тяхната поляна, всички се събрахме и отведохме злосторниците в съда.
— Не е много типично за Третия Райх.
— Хората се променят, всички се променяме. Какво повече да ви кажа?
— От колко време не поддържате контакт с Германия?
— Боже мой, тези глупаци продължават да се обаждат по два-три пъти в годината. Обикновено им казвам, че съм стар човек и трябва да ме оставят на мира, защото не искам повече да ме занимават. Може би фигурирам в техните компютри или някъде другаде. Те поддържат връзка с мен и никога няма да ме оставят на мира, никога няма да престанат да ме заплашват.
— Вероятно не знаете никакви имена?
— Напротив, знам едно. Последният, който се обади преди месец, се държа почти истерично; крещеше, че някой си хер Траупман щял да заповяда да ме екзекутират. „За какво?“ — попитах. — „И без това скоро ще умра, и вашата тайна ще умре с мен“.
Човекът на Клод Моро в Мюнхен откара шефа на „Дьозием“ до „Леополдщрасе“. Той вече беше открил апартамента, в който живееше Елке Мюлер, бившата госпожа Траупман. За да спестят времето на Моро, от секретния офис на „Дьозием“ на „Кьонингщрасе“ се бяха свързали по телефона с госпожа Мюлер. Бяха й обяснили, че високопоставено лице от френското правителство би желало да обсъди с нея някои поверителни въпроси, които биха могли да й донесат финансови облаги… Този, който се обаждаше, нямаше представа за какви поверителни въпроси става дума, знаеше само, че видната госпожа няма да бъде компрометирана по никакъв начин.
Сградата беше забележителна, а самият апартамент — още повече. Представляваше странна смесица между барок и арт деко. Елке Мюлер изцяло хармонираше с обкръжаващата я обстановка: беше висока, слаба, впечатляваща жена на около седемдесет години; прошарената й коса бе добре оформена, лицето й беше скулесто, чертите — остри. Не приличаше на жена, с която човек би могъл да говори за дреболии, това личеше в погледа й: очите й бяха големи и светли и изразяваха враждебност и подозрителност.
— Казвам се Клод Моро, госпожо, работя в „Ке д’Орсе“ в Париж — каза шефът на „Дьозием“ на немски, след като влезе в гостната, придружен от униформена прислужница.
— Не е необходимо да говорите на немски, мосю. Френският ми е безупречен.
— Извънредно ме облекчавате — отговори Моро, — защото моят немски едва ли може да се нарече такъв.
— Предполагам, че все пак е по-добър, отколкото казвате. Ако обичате, седнете срещу мен и ми обяснете какви са вашите поверителни въпроси. Не мога да проумея защо френското правителство би могло да проявява какъвто и да било интерес към мен.
— Извинете ме, мадам, но предполагам, че бихте могла.
— Вие сте нахален, мосю.
— Извинявам се. Искам само да бъда ясен и да говоря истината.
— Сега ви разбрах. Заради Траупман е, нали?
— Значи слабото ми подозрение е било правилно, така ли?
— Разбира се. Не би могло да има друга причина.
— Била сте омъжена за него…
— Не за дълго, както е в повечето бракове — неочаквано твърдо го прекъсна Елке Мюлер, — но все пак твърде дълго за мен. Подслоняваше у дома своите мръсни малки пиленца… Не се изненадвайте, Моро. Чета вестници и гледам телевизия. Разбирам какво става.
— Мога ли да ви попитам за тези „мръсни малки пиленца“?
— Защо не? Напуснах инкубатора преди повече от трийсет години.
— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако ви помоля да ми разкажете по-подробно — разбира се, само това, което е удобно за вас.
— Сега вече лъжете, мосю. Бихте предпочел да бъда ужасно недискретна, дори да стигна до горчив истеричен пристъп и да ви разкажа какво представляваше ужасният ми съпруг. Е, добре, но не мога да направя това, независимо дали е истина, или не. Всъщност, мога да ви кажа какво аз мисля за Траупман — и това ще бъдат сурови думи, защото съм изпълнена с неприязън към него.
— Така ли?…
— О, да, ще чуете моя подробен разказ. Омъжих се за Ханс Траупман доста късно. Бях на трийсет и една, а той — на трийсет и три, и още на тази възраст — преуспяващ хирург. Бях като омагьосана от неговите медицински способности и вярвах, че под студената му външност се крие добър човек. Имаше изблици на нежност, които ме възбуждаха; докато накрая не разбрах какъв е той в действителност. Много бързо стана ясно какво го е привлякло към мен. Аз принадлежах към семейство Мюлер от Баден-Баден — най-богатите земевладелци в областта, а също и много влиятелни в обществото. Аз му осигурих достъп до среди, в които той отчаяно жадуваше да попадне. Виждате ли, и двамата му родители бяха лекари, но бяха недостатъчно общителни и всъщност не особено преуспели — и двамата практикуваха в клиники, които обслужваха икономически по-слабите слоеве…