Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
И тогава Сорънсън видя пощенската кутия с номер 121. Тази къща беше различна — не заради размерите, а заради нещо друго, неуловимо. Какво беше то? „Прозорците“, помисли си директорът на Консулски Операции. Всички прозорци на втория и третия етаж бяха със спуснати пердета. Дори големият прозорец на първия етаж, който гледаше към градината, беше покрит с венециански капаци. Тази особена къща нямаше вид на много гостоприемна. Уесли се зачуди дали това не се отнася специално за него. Той паркира пред къщата, слезе от колата, мина по асфалтираната пътечка, изкачи стъпалата и позвъни.
Вратата се отвори, показа се слаб възрастен мъж с мека бяла коса и очила с дебели лещи.
— Какво желаете, моля? — попита той с тих треперещ глас, в който имаше едва доловими следи от акцент.
— Името ми е Уесли Сорънсън, идвам от Вашингтон, господин Шнайдер. Трябва да поговорим — тук или някъде другаде.
Очите на стария човек се разшириха, лицето му пребледня. На няколко пъти се опита да заговори, но от изненада не намираше думи. Накрая се овладя.
— Всичко беше толкова отдавна… Заповядайте, очаквам ви от почти петдесет години… Хайде, хайде, навън е много горещо, а климатичните инсталации са скъпи… Сега вече няма значение.
— Не сме били много далеч от вас през тези години, господин Шнайдер — каза Сорънсън, когато влезе в огромното фоайе във викториански стил и последва осиновителя на зоненкинд до сенчестата всекидневна, изпълнена със старомодни мебели. — Петдесет години не са много за никого от нас.
— Мога ли да ви предложа малко шнапс? Всъщност, аз ще пийна една-две чашки.
— Не бих отказал малко уиски; ако имате бърбън, ще бъде чудесно, но ако нямате — няма значение.
— О, напротив, имам. Втората ми дъщеря е омъжена за човек от Каролина и той го предпочита… Седнете, седнете, аз ще изляза за минута-две, за да донеса питиетата.
— Благодаря ви.
Директорът на Консулски Операции изведнъж се сети, че може би трябваше да претърси къщата за оръжие. Твърде дълго бе стоял далеч от бойното поле. Старият кучи син би могъл да има оръжие! Но Шнайдер се върна със сребърен поднос в ръце, върху който имаше две чаши и две бутилки, а по дрехите му не се забелязваха съмнителни издутини.
— Така ще се чувстваме по-удобно, нали? — каза той.
— Изненадан съм, че сте ме очаквал — отбеляза Сорънсън, когато питиетата бяха вече пред тях, неговото — върху подноса за кафе, а това на германеца — на поставката пред фотьойла му. — Както казахте, всичко беше толкова отдавна.
— Двамата с моята млада съпруга бяхме част от фанатичната младеж на Германия от онова време. Бяхме свидетели на всички онези факелни шествия и паради, лозунги, еуфория от факта, че сме великата раса, която ще управлява света. Всичко изглеждаше доста съблазнително и ние се поддадохме. Лично легендарният Хайнрих Химлер ни посвети в нашата мисия; той мислеше „дългосрочно“, както казваме днес. Бях убеден, че знае, че ще загубим войната, но той беше изцяло предан на идеята за арийското превъзходство. След войната действахме така, както ни бяха наредили. И дори тогава продължавахме да вярваме.
— Затова подадохте молба за разрешение някоя си Жанин Клуниц, по-късно Клунс, да имигрира, и я осиновихте.
— Да, тя беше изключително дете, много по-интелигентно от Йохана и мен. След като навърши осем или девет години, всеки вторник през нощта идваха хора и я откарваха някъде, където — предполагам — я „въвеждаха“ в доктрината.
— Къде беше това?
— Така и не разбрахме. Отначало просто й даваха бонбони и сладолед; по-късно, когато порасна, направо ни каза, че я посвещават в нашето „славно наследство“ — точно така се изрази. Ние, разбира се, знаехме какво означава това.
— Защо ми казвате това, господин Шнайдер?
— Защото живея в тази страна от петдесет и две години. Не бих я нарекъл прекрасна — няма такава държава — но е по-добра от мястото, откъдето пристигнах. Познавате ли хората, които живеят отсреща?