Легенди за Войната на разлома

Пайроджил кимна, но не го погледна в очите. Не че отбягваше погледа му. За него си беше просто рефлекс след толкова време с Кетол и Дърайн: автоматично си разделяха околния свят на зони; беше им спасявало живота доста пъти.

— Знам. — Службата като охранител обикновено носеше още няколко монети отгоре, а яденето в повечето случаи беше по-добро и макар да си достатъчно близо до предната линия, за да не ти доскучае, все пак не си толкова, близо, че да се притесняваш да не ти скочи някой, докато събираш малко плячка. — Не бих се писал доброволец точно за това, но не помня някой да ни е питал за доброволци, нали?

— Тогава защо точно ние?

— Не знам, макар че имам някои идеи. То пък една полза от тях. — Пайроджил сви рамене. — Не мисля, че е защото Началникът на мечовете ни смята за по-добри от неговите бойци.

— По-добри сме.

Пайроджил неволно се ухили.

— Добре, аз мисля и ти мислиш, и Кетол мисли, че сме по-добри от тях. Но бас слагам, че тукашните не мислят така.

— Техен проблем.

— Не. Наш проблем. Какви сме тримата в случая не играе, което е добре.

— Добре ли?

— Добре е за нас. От нас не се очаква да взимаме страна в местни съперничества, което значи, че можем да очакваме да не ни срежат гърлата затова, че сме направили грешния ход в грешния момент.

— Значи това ти харесва?

— Не казах, че ми харесва. Лошото е, че не сме въвлечени…

— Каза, че това е доброто.

Дърайн понякога просто загряваше бавно. Не че Пайроджил се дразнеше от това — Кетол беше още по-зле.

— Добре е и е лошо — заговори той бавно и търпеливо. — Повечето неща са така. Лошото има две части: някой може да се опита да ни среже гърлата само защото му пречим.

— Нищо ново.

— И ставаме за жертва.

— И тук нищо ново.

— Повече от обикновено.

— Аха! — Дърайн кимна, най-сетне разбрал. — Политика. — Каза го като ругатня.

— Политика. — Пайроджил кимна. — Погледни го от политическата страна. Ако, да речем, барон Морей вземе, че падне от някое стълбище и си счупи врата, графът може или да го приеме за нещастен случай, или за наш провал. Ако е нещастен случай, какво пък, политически проблем няма и Люк Ферхайен не е виновен. Виновни няма.

— И това е добре, нали?

— Разбира се. Но ако не е нещастен случай — ако, да речем, баронът е убит — тогава чия е вината?

— На убиеца?

Пайроджил не знаеше да заплаче ли, да се засмее ли.

— Точно: на убиеца. А кой е убиецът? Ферхайен, наследственият враг, който гледа към графската титла точно колкото Морей? Или тримата мародери, които разполагат с прекалено много пари? Да не мислиш, че няма да ни претърсят всички дупки?

— Тогава какво правим?

— Очевидното: опитваме се да опазим барон Морей да не падне от коня и да си счупи врата, или да падне от стъпалата и да си счупи врата, докато сме в Морей и Мондегрийн. Връщаме го в Ламът цял и непипнат и там се надяваме да ни освободят от този наряд. Ако някой се опита да го убие, спираме го; ако не можем, гледаме да спипаме поне един от убийците и гледаме да може да каже кой му е платил, за да не се окажем ние.