Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Господин Фаръл, ако пожелаете да изложа скромните си доводи пред когото и да било, няма да скрия мнението си.
— И какво е то?
— Не вярвам вашето момче да е виновно. И не мисля, че доказателствата подкрепят обвинението. Той може би дори е герой в случая. Според мен, трябва да го оставят на мира.
Глицки дочу въздишката на облекчение.
— Благодарен съм ви за това — увери го Фаръл. — Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос?
— Питайте.
— Имате ли някакви улики, сочещи към истинския подстрекател на тълпата, виновника за саморазправата?
Глицки прецени, че може да сподели каквато информация има.
— Двама са. Нищо необоримо засега, но да — има някои неща, вглеждаме се в някои хора.
— Точно това исках да чуя. — Мълчание. — И така, кога ще говорите отново със сенаторката? Или с Рестън?
— Очаквам да стане по някое време тази вечер, най-късно утре сутринта. Лоре… сенаторката не можа да открие Рестън в службата и му остави съобщение на домашния телефон. Не се знае кога ще си е у дома, но тя му каза, че е спешно. Ще й се обади.
— Май не е зле и аз да си монтирам телефонен секретар — ни в клин, ни в ръкав подметна Фаръл. — Но и така уговорката е добра. Ще говоря с Ший в девет сутринта.
— Да, вероятно дотогава ще съм научил нещо. Ще мога ли да ви намеря на този номер?
— Никъде няма да ходя. Тук ще съм.
— Добре. Ще ви потърся.
— Чудесно. Още нещо, лейтенанте.
— Да?
— Благодаря ви. Надминахте всякакви мои очаквания.
— А би трябвало винаги така да си вършим работата.
— Ъхъ, как не — промърмори Фаръл, — ако чичо ми имаше колела, щеше да е каруца.
Глицки не остана още дълго при Харди. Тази вечер от тяхното толкова очевидно и непресторено домашно блаженство му се свиваше сърцето. Не знаеше дали се опитва да избяга от спомените за живота си с Фло, толкова приличащ почти във всичко на техния, или вече предчувстваше загубата, която щеше да преживее заради Лорета.
Не се и съмняваше, че двамата с нея никога няма да седят с нехайно преплетени крака на дивана, купен след разгорещено обсъждане, със спестени точно за целта пари. Знаеше, че никога няма да живеят заедно в нейната къща, построена от Дейн Уейджър на Пасифик Хайтс. Нито пък тя щеше да дойде при неговите момчета. Лорета беше сенатор на Съединените американски щати, а нейният покоен съпруг бе предприемач, участвал в прекрояването на силуета на Сан Франциско — небостъргачи, пирамиди и покрити със стъкло грамадни колони, от единия до другия край на прочутия в цял свят залив.
Той беше ченге. Връзката им нямаше да изтрае дълго и не виждаше смисъл повече да си затваря очите, както правеше досега. Вероятно вечерта със семейство Харди го върна към действителността. Той и Лорета имаха настоящия миг, но едва ли и бъдеще. Съзнаваше, че е длъжен да застане лице в лице с този факт, да се подготви за края и да се примири… само че още не беше готов.
Изкачи в тъмното дванайсетте стъпала и влезе в дома си. Включи осветлението в коридора, свали пилотското си яке и го прибра в гардероба. Термометърът на отоплителната система показваше петнайсет градуса, но без якето му се струваше, че вътре се е смръзнало до под нулата. Завъртя регулатора докрай и след секунда чу бръмченето, усети раздвижването на въздуха. Познатата отчетлива миризма на прах и застояло, след като отоплението не се бе включвало по-дълго.
Стоеше като вцепенен пред термостата. Нещо го бе приковало на място. Не някаква ясна мисъл. Просто не помръдваше. Нямаше никакъв подтик да се помести ако всичко спреше в този миг, нищо нямаше да отиде към по-зле.
Или да се подобри, напомни си той.
Отиде в кухнята, включи още лампи, започна да си приготвя чай — все по навик. Не му се искаше да се налива с още чай, но останал сам в къщата, уплаши се, че престане ли да върши обичайното, за него всичко ще спре. Завинаги.
Водата още не кипваше. Мина по коридорчето към стаите на момчетата, надникна вътре, в килерчето, провери бравата на задната врата. В неговата спалня снимката на Фло още беше обърната върху бюрото и той я вдигна, задълго се взря в някога толкова познатото лице.
Сигналната лампичка на телефонния секретар примигваше и той натисна бутона за прослушване.
„Здрасти, тате. Айзък се обажда. Дядко казва, че било най-добре да останем още два-три дни и се чудихме… ако си свободен за празниците, не е толкова далече. Нали разбираш, можеш за два-три часа да се домъкнеш тук. — Пауза. — Ако ти се иска, де. Ние ще ти се зарадваме. Става ли?“
Нещо нахлу в душата му. Глицки спря касетата, отпусна се тежко на леглото, сви се, опрял чело на дланите си.