Империя в черно и златно

— Оставете ни — нареди той веднага щом стражите я бутнаха през прага. Те отстъпиха заднишком и затвориха вратата. Талрик остана прав, със скръстени на гърдите ръце. Огледа я с празен поглед каквато беше мръсна и раздърпана. Имаше нещо различно в него, някакво ново напрежение, някаква изострена бдителност. Изглежда, на главата му се беше стоварил проблем, който нямаше нищо общо с нея, реши Че.

— Какво искате от мен? — попита тя в опит да събере малко смелост. Гласът й трепна. Пътували бяха дълго, вече не помнеше колко тъмни килии е сменила напоследък. Беше гладна, уморена и объркана. Не беше в настроение за разговори и далеч не беше готова за предстоящия сблъсък. Имаше неприятното усещане, че не разполага с емоционалните резерви, необходими, за да излезе наглава с този човек… а и той изглеждаше на ръба на търпението си. Въпреки това Талрик не реагира на предизвикателния й тон сякаш изобщо не го беше забелязал.

— Тук съм, за да те изслушам — каза кратко той.

— Сънят не идва, така ли? И искате да ви разкажа приказка? — Съзнаваше, че прекрачва границата, но когато угасне и последната надежда, се ражда непокорство. Някаква част от нея искаше всичко това да приключи. Че се стегна да посрещне наказанието за дръзките си думи, но Талрик и този път не реагира според очакванията й. Изглеждаше отнесен, сякаш умът му е другаде.

— Приказка, казваш? Защо не. Дадох ти достатъчно време да се подготвиш. — В тона му се долавяше раздразнение, сякаш тя го беше повикала тук посред нощ, нарушавайки почивката му.

Че скръсти ръце, имитирайки несъзнателно позата му.

— Нямам какво да кажа. За пореден път — няма да предам приятелите си.

— О, напротив. Имаш много за казване. Да започнем с плановете на Стенуолд Трудан, например. — Сега вече реакцията му звучеше подобаващо, но ядът му не беше предизвикан от Че, а от нещо в самия него.

„Какво те яде, капитане?“

— Никога не ми е казвал нищо за плановете си — заяви тя. — И с право, очевидно. И на другите не е казвал, а колкото до мен, Стенуолд до последния момент не даваше и дума да се издума да напускам Колегиум. Ако вашите бандити не бяха нахлули в къщата ни онази нощ, още щях да съм там. — „И още щях да мрънкам, че не ме е пуснал. Каква глупачка, просто не е истина.“

— Би било голяма загуба за всички ни. А спътниците ви, онези, които още са на свобода — паешкото девойче и полуродният, — за тях също можеш да ми разкажеш доста, нали така? — Талрик се наведе напред, облегнал ръце на масата, и Че направи същото, докато носовете им почти не се допряха. Цял ден я бяха държали затворена като добиче и започваше яко да й писва, толкова, че хич не й пукаше дали Талрик е в настроение да търпи дързостта й или не.