Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
— Колко като теб държи Ултер? — попита я той.
— Почти тридесет, ако не се лъжа. Според последното преброяване. За лична употреба и за забавление на почетните му гости.
— Има ли местни момичета?
— Засега не, капитане. Господарю, студено ми е.
Унизителният факт, че не смее да се облече без изричното му разрешение, срамът, който се излъчваше от нея на вълни въпреки гордо изправения й гръб, го трогнаха.
— Облечи се, моля те. Искам да си поговорим, нищо повече. За губернатора, става ли?
Момичето се загърна с робата си и го стрелна изпод ресници, затова Талрик побърза да добави:
— Казаното няма да стигне до неговите уши, обещавам ти.
— Мислех, че сте приятели, господине, от едно време.
— Така е, но ме интересува какъв е губернаторът сега. Можеш да говориш свободно. Освен ако не предпочиташ да му кажа, че си ме разочаровала.
Лицето й се изопна.
— А ако аз му кажа, че сте ми задавали въпроси, капитане?
Талрик се усмихна. Жената разполагаше с толкова малко, а не се колебаеше да го използва.
— А може би точно това целя — да разбере, че разпитвам за него. Но бъди сигурна, че няма да ти благодари за информацията. — По реакцията й разбра, че е уцелил. Ултер нямаше да се зарадва, ако разбере, че робините му си играят на шпиони по своя воля. — Добре, разкажи ми за гостите му тогава.
Този въпрос не я притесни и тя отговори веднага:
— Предимно офицери, както и търговци от Консорциума, господине. Добре си прекарват заедно.
— Значи Олтан, Раут и други от сорта. Единият е от снабдяването, другият е от разузнавателния корпус, нали?
— Така казват. — Точно за това се беше ослушвал Талрик, за едва доловимата презрителна нотка в гласа й.
— Ти си добра поданица на Империята, нали? — попита тихо той.
— Аз съм робиня.
— Въпреки това знаеш кое е добро за Империята и кое — не — настоя той. — Искам да чуя какво казваш ти, а не какво казват те. — При други обстоятелства би й предложил подкуп, но на робите не беше разрешено да имат пари. Не би могла да ги похарчи, без да предизвика подозрение. Налагаше се да намери друга разменна монета. — Бъди откровена с мен и аз ще ти помогна. Имаш думата ми.
Видно бе, че му няма и грам доверие, но Талрик я остави да се вгледа в лицето, в очите му. Беше отчаяна, макар че допреди миг не си бе давала сметка за това. Допреди той да открехне вратата, пропускайки лъч светлина в мрака на живота й. Какъв избор имаше всъщност?
Усмивката на Салма вехнеше прогресивно. В килията беше тъмно, нощта се промъкваше пълзешком през решетката на високото прозорче, но Че все пак виждаше усмивката му — като през опушено стъкло.
— Заради онова момиче е, нали? — подхвърли тя, с пълното съзнание, че звучи дребнаво. — Не разбирам… Така де, познаваш я само от няколко дни, разменили сте си едва няколко думи.
— Да, но най-опасни са бездните между думите, защото в тях се пада лесно — каза той. — Досега не се бях замислял колко вярна е тази нашенска поговорка. Не знам, може би просто ми напомня за дома.
— Напомня ти, значи?
— Пеперудородните… трудно е да се обясни. Живеят в анклави на територията на Федерацията, но не са част от нашия свят. — Идваха и си отиваха както им скимне, помисли си Салма. Самият той никога не беше виждал пеперудороден отблизо, толкова малко бяха те и толкова рядко напускаха анклавите си. Не искаха нищо от външния свят, не търгуваха, не се занимаваха с тежък труд. И нямаше нужда. Още щом се отбиеха от майчината гръд, слънцето и тяхното Изкуство им бяха достатъчни. Живееха, за да танцуват, да пеят и да се радват. Бяха специални, бяха галеници на съдбата и във Федерацията се ползваха с уважение. Напускаха анклавите само за да покажат изкуството си. В замяна ги даряваха с платове, бижута и аплодисменти. И да имаше техни поселища извън границите на Федерацията, Салма не беше чувал за тях.
Само дето границите се бяха променили. И някъде там пеперудоиди се бяха събудили да посрещнат зората, но вместо нея ги беше затиснала имперската сянка.
Чувал беше да се говори за омайната им красота, за неземните им вълшебства, но никога не беше хващал вяра докрай. А сега откриваше, че мислите му не могат да се откъснат от Скръб в окови. Съзнаваше, че я познава отскоро, че тя едва е докоснала живота му, но ето го тук, седи в мрака и копнее за цветовете й.