Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
— Аз?
— В основни линии, Фон Даникен те бърка с мен.
— Защото бях в къщата на Блиц ли? — попита Джонатан.
— Освен всичко останало, да. Постъпи разумно, че не отиде в полицията. Щеше да прекараш остатъка от живота си в затвора. Убийството на полицая беше най-безобидното ти прегрешение. Знаеше твърде много за ТАР… За Дивизията. Имаме приятели, които щяха да се погрижат за това. Както и да е… Точно затова трябваше да изчезна. Реших, че е време да сложа край на всичко. Имам достатъчно кръв по ръцете си, но никога от невинни хора. До този момент.
— Значи знаеш кога ще се случи това?
— След няколко часа.
— Тогава какво правиш тук?
За пръв път Ема го погледна право в очите.
— Аз все още съм твоя съпруга.
Тя протегна ръка и Джонатан сплете пръсти с нейните.
— Трябва да уведомим Фон Даникен — каза той.
Ема го погледна с насълзени очи.
— Страхувам се, че не е толкова просто.
76.
Служителят от гише „Паспортен контрол“ на летище „Клотен“ в Цюрих погледна към дългата опашка от пристигащи. Самолетът от „Дълес“, Вашингтон, току-що беше кацнал. Провери дали на монитора му няма предупредително съобщение, касаещо някого от пътниците. Екранът беше празен. Взря се в дългата върволица от добре охранени лица и заоблени кореми. Нищо подозрително.
— Следващият — извика той.
Висок, едър господин пристъпи напред и сложи паспорта си на гишето. Служителят понечи да го пропусне веднага, но размисли. Отвори паспорта му и прокара лентата с данните през скенера. Име: Ленърд Блейк. Постоянен адрес: Палм Бийч. Дата на раждане: 1-ви януари 1955 г.
— Каква е целта на посещението ви, господин Блейк?
— Идвам по работа.
Служителят сравни лицето му със снимката. Гъста прошарена коса. Слънчев загар. Подрязан мустак. Скъпи слънчеви очила. Златен „Ролекс“. И анцуг от полиестер. Кога американците ще се научат да се обличат?
— Колко време възнамерявате да останете?
— Само ден-два.
Служителят отново погледна към монитора си. Името на Блейк не предизвика тревога в базата данни. Поредният богат американец без капка вкус. Стовари печата и му подаде обратно паспорта.
— Приятен престой.
— Danke schon — благодари на немски господинът.
Служителят потръпна от ужасния му акцент и махна на жената, стояща начело на опашката.
— Следващият.
Господин Ленърд Блейк взе багажа си от лентата и се запъти към гишето за автомобили под наем, където имаше предварително направена резервация за среден клас лимузина. Попълни необходимите документи и тръгна към паркинга. Бързо откри колата. Остави чантите си на задната седалка и се настани зад волана.
Намести огледалата и седалката си, като непрекъснато шареше с поглед наоколо. Пусто като в гробница. Разкопча ципа на спортното си горнище и отстрани подплънките, които добавяха десетина килограма към теглото му и двайсетина сантиметра към обиколката на талията. Метна ги на задната седалка, запали двигателя и излезе от паркинга.
Качи се на магистралата и пое на юг. Двайсет минути по-късно се намираше в центъра на града. Паркира на Талшрасе и измина пеш двете пресечки до Банхофщрасе — прочутата улица, простираща се от езерото Цюрих до Централна железопътна гара. Пътьом мина покрай няколко модни бутика. „Шанел“. „Картие“. „Луи Витон“. Говореше се, че недвижимите имоти на въпросната улица в Цюрих са най-скъпите в света. Ленард Блейк обаче нямаше намерение да пазарува.
Продължи да се движи на юг, в посока към езерото, после свърна по тясна уличка. Използваше витрините на магазините, за да оглежда в тях отраженията на минувачите зад себе си. Не забеляза нищо тревожно и ускори крачка. Спря пред третия вход отдясно. Върху дървените врати в стил барок нямаше никакви обозначения, с изключение на дискретна табелка, гравирана с преплетени букви Б и Г. Инициалите на банка „Геслер“.
Вътре го посрещна портиер в редингот. Блейк написа името си и номера на банковата си сметка върху лист хартия. Портиерът проведе приглушен телефонен разговор. След около минута по дългия коридор се зададе банков служител.
— Добро утро, господин Блейк — поздрави той на безупречен английски. — Какво бихте желали да направим за вас?
— Бих искал да ползвам сейфа си.
— Моля, последвайте ме.
Двамата мъже се качиха в асансьора и слязоха три етажа под нивото на улицата. Вратата на асансьора се отвори и служителят поведе Блейк към трезор, чиято висока до тавана врата се охраняваше от двама въоръжени пазачи. Служителят въведе Блейк в малка стая, взе ключа му и излезе. След около минута се върна с голяма метална кутия.